Татяна Лолова:” Не мога да стигна таланта на детските си
дни!”
Милена Димова:
От кой момент ти
се иска да започнем завръщането към твоето детство?
Татяна Лолова:
От три
годишна/заявява го толкова категорично, че не мога да разбера шегува ли се в
типичния за нея стил, или говори сериозно/. Помня, че още тогава исках да стана
артистка,въпреки, че не знаех какво е да си артистка и затова като ме
попитаха:”Каква искаш да станеш?”, аз отговарях - балерина. Защото балерина
знаех какво е.И наистина съм играла балет, но израснах бързо на височина, а по
онова време нямаше високи балерини. После реших да стана певица. Заставах пред
огледалото, наметнала шала на мама и си представях, че съм на сцена. От тогава
обичам щурите облекла.Помня как ровех в скрина й и от там вадех нейни дрехи от карнавали и балове. Едни шапчици с розички по тях ми бяха любимите. Но към актьорския
ми избор по-късно ме насочи моята преподавателка Сия Балабанова. И досега
смятам, че в ученическите си години
вече бях истинска артистка. Не мога да стигна нивото си от младежките години
като плам и енергия. Вървях по коридорите на Седма гимназия и всички казваха:”Артистката
минава!”
Обаче бях и по младежки наивна и това не се дължеше само
на естествено русите ми коси. Много ме тормозеха пъпките по лицето. Слава Богу
с времето акнето изчезна от прекрасния ми лик/смее се/ и затова сега често ми
казват:” Ах, каква прекрасна кожа имате!” Ами толкова съм я подхранвала с акне,
как няма да е хубава!
Милена Димова:
Какво е за теб
времето?
Татяна Лолова:
/ следва дълго
мълчание/...А за теб?
Милена Димова:
За мен времето е
относително понятие,въпрос на фантазия или въображение. То е връщане и
заминаване, но основно щастие и радост. Убедена съм, че времето най-точно
отмерва именно тези наши състояния.
Татяна Лолова:
Добре казано, а за
мен времето са различните моменти от живота. Като цяло смело мога да заявя, че
аз съм един точен човек.Наследила съм точността си от моята леля по бащина
линия, при която живях след като татко почина. Та тя ме учеше, винаги да съм
точна, за да не губя времето на другите. Времето отмерва и любовта ми към
различни неща. Например към радиоапарата, той беше най-голямата магия на моето
време. Стояла съм с часове пред зеленото му око и си представях, че ако бръкна
вътре ще се докосна до таланта на певците. После се появи телевизията, и аз
имам честта да съм сред основателите на Националната телевизия. Но като малка
си представях нощем, че на стената на моята стая има огромен екран със сенки и
аз съм там и играя. Сега хората имат телевизори, колкото стените си, но е
загубена онази магия от моето детство. Фантазията я няма вече! Затова са велики
писателите фантасти като Жул Верн, защото имат таланта да изпреварват времето.
Днешната фантазия на някои писатели ,утре със сигурност ще ни изпрати и на
Луната. Обаче аз съм много земен човек и се радвам, че моето време преминава
именно тук на тази планета.
Милена Димова:
Къде те отвежда
фантазията днес?
Татяна Лолова:
Точно в този
момент, докато говоря с теб ме отвежда при дядо Коледа. Отново съм дете и съм в
старата къща, виждам как дядо Коледа се оглежда в кухненското огледало и ме
пита:” Слушаш ли татко си и майка си?”, а аз плахо казвам:”Да, дядо Коледа.”
-”Трябва да слушаш повече татко си.”,
защото всъщност този дядо Коледа беше моят татко.
Милена Димова:
Разкажи ми за него и за твоята майка?
Татяна Лолова:
Ще ти разкажа една
история с моя брат, защото тя ми е любима. Аз много обичам моя брат, той е
девет години по-малък от мен и по стечение на обстоятелствата аз си го
отгледах. Та той беше уникално дете, на три години научи азбуката, на четири
четеше гладко, а на пет вече се справяше с дребния шрифт. Един ден идва вкъщи
учителката му от детската градина и смъмря майка ми, задето го водела често на
опера.Все пак той бил много малък, не можел да започне детският си живот като
наизустява либретата на различни опери. Майка ми се изумява, защото мен не са
водили още на опера, а учителката хвърля такива обвинения към малкия ми брат.
После се разбира, че той ходейки на градина, разказвал либретата на известни
опери, които е прочел от моята любима книга” Книга за операта” от Иван
Камбуров.Аз си я четях бавно,страница по страница, внимателно като си мислех,
че книгата ще ми бъде помагало за цял живот. И какво се оказва - изведнъж
заварвам само страниците с последните три либрета.Тогава викнах :”Кой ми
направи това?”, при което миличкият ми
брат отговори:”Аз,како. Защо?”
„Как можа, къде са ми другите страници?” – продължих аз.
„Ама как, ти не си ли ги чела?” - наивно ме попита
той.Миличкият си мислел, че като прочете дадена страница трябва да я скъса, за
да запомни докъде е стигнал. Но аз му бях освен сестра и кръстничка, а вкъщи ме
възпитаваха, че като негова кака кръстничка трябва всичко да му прощавам.
Затова не му се сърдих и когато най хубавото ми домашно
по писане той го наплю и поля с вода, размаза мастилото отгоре и ми извика
радостен:” Погледни каква картина се получи.” Е как да не обичаш такъв брат?
Сега вече е голям, има свое семейство в Париж, има и внуци. Но е много добър
режисьор и все ми се иска някой ден да ме режисира, макар мъжът ми да казва,че
не търпя никой режисьор.
„И Питър Брук да дойде да те режисира ти пак ще му
намериш кусур” – казва той.
Е, сега брат ми ми е по-близък от Питър Брук, може би и
по-малко кусури ще му намирам!/смее се/
Милена Димова:
На какво ти ухае
детството?
Татяна Лолова:
Ухае ми на
Коледа, ухае ми на Великден. Ухае ми на полски цветя...и на една случка, която
се разказваше често през смях от наше приятелско семейство. Веднъж моята
приятелка, много будно и живо дете така ме беше ядосала, както казват хората да
не дава Господ да ядосаш кротък човек, че аз най-малкото исках да я убия.
Защото как иначе да й отмъстя , ако не поне с убийство, а сме били около
три-четири годишни. И аз търча към тях, държейки един малък камък в ръката си /
колко е можела да събере мъничката ми ръчичка/ звъня у тях. Отваря майка й и аз
казвам:”Къде е Фанчето да й счупя главата с този камък?”
И до днес се майтапя с тази случка вкъщи като предупреждавам:”Внимавайте
да не събудите звяра в мен”. И с друго се шегувам - с лошия си поглед, това по
повод на мои колеги, които са ми казвали:”Леле като ме погледнеш с тези
украински очи!”/понеже майка ми беше украинка/, а аз отговарям:” Украинският
поглед ми е лош, но българският ми е благ и хубав.”
Милена Димова:
Не разказваш много
за родителите си, разкажи ми тогава за сина си?
Татяна Лолова:
Той е част от
времето, част от фантазията и част от живота ми. Казва се Сава, на галено го
наричам Савичка, а съм го кръстила на Сава Огнянов. Мъжът ми много искаше да си
имаме момиченце, а пък аз бях убедена, че ще си родим момченце. Кръстих го на
Сава Огнянов, защото актьорската ми кариера започна от русенския театър, който
носи неговото име. И до сега обичам Русе, обичам техният драматичен театър,
обичам и Сава Огнянов, който е умрял една година, преди аз да се родя, но от
разкази за неговото творчество, за неговата интелигентност, за неговото
същество го обичам и до сега.
Но да се върнем на децата. Мъжът ми искаше десет деца,
обаче родих само едно момченце, затова пък прелестно. Роди се седмаче, а аз
влязох още в шестия месец в болница за задържане. Тогава дори и най-добрите
лекари казваха:”Очистете я”,което означаваше да махнат детето.
„Опитайте следващия път.” –казваха ми те.Аз обаче се
запънах:”Не. Искам точно това дете.” Синът ми стана прекрасен човек и ме дари с
две също толкова прекрасни внучета Савата младши и Матео. В апартамента си имах
една стая, която ползвах само за склад и с тях там си играехме на воля -тя беше
нашата фантастична стая.И досега макар и пораснали вече все ме упрекват:”Абе,
бабо защо подреди тази стая?”
Тя беше като пещерата на Аладин. Там ние си рисувахме
мустаци, гонехме се и правехме колиби от столове, или кораби с мачти от дрехи.
Само аз им угаждах на детския акъл и пълзях по пода. Но това беше, докато бяха
малки. Сега вече не съм им интересна и те обърнаха поглед към дядо си,понеже
мъжът ми конструира самоделни лодки и си говорят за плавания, но вече истински,
а не само на игра.
Като се замисля колко много сме плавали с нашата първа
лодка,казваше се „Нора” по Черно море! Прекрасни спомени! Даже синът ми, тогава
беше на седемнадесет взимаше лодката сам и изчезваше с часове в морето. А после
донасяше купища прясна риба, която си готвехме. Сега той ми се чуди как съм го
пускала.Ами ето, че съм го правила и съм била спокойна за него. Винаги съм била
спокойна за Савата.
Милена Димова:
Вярваш ли в
източната мъдрост, че децата избират родителите, при които да се родят?
Татяна
Лолова:
Ох, аз ти казах, че съм земен човек , а тук на земята е
валидно правилото, че никой не избира родина и роднини, но Господи, ще съм му
много благодарна, ако все пак предварително ни е избрал! Обаче вярвам, че
децата са абсолютни индивидуалности и колкото и да ти се иска да наследи най-доброто
от теб, той си е той ,говоря за сина си и никой друг. Детето никога не може да
бъде образ и подобие на своя родител.
Милена Димова:
Твоите внуци
харесват ли старите български комедии, в които си участвала-”Топло”,”Сиромашко
лято”,а и новите телевизионни сериали?
Татяна Лолова:
Да, и им се
радват. Сега младото поколение оценява старото кино повече, отколкото онова
поколение, по времето на което бяха създадени тези филми. Едва сега се вижда,
че е имало изключителни артисти, но и добри режисьори и великолепни сценарии.
Това са филми правени с много обич и даващи много обич и смях. Но на театрална
сцена изпитвам страх да поканя своите внуци, а те все пак са идвали на мое
представление без аз да знам. Ужас! Когато ги видях пред мен... играех много
сложна и тежка роля-Сара Бернар в края на дните й направо щях да умра. Изобщо
аз съм някакво изключение в театъра. Мои колеги си канят с много обич свои
приятели да ги гледат и играят в тяхна чест. Правила съм го, но ми е адски
притеснено. Е, такава съм и е минало времето, в което можех да се променя.
Обикновено характера се оформя в детството. Нека така да завършим разговора.
Милена Димова:
От там откъдето
започнахме?
Татяна Лолова:
Именно! Благодаря ти!
На снимките:Татяна Лолова и Милена Димова
Няма коментари:
Публикуване на коментар