Иван Балсамаджиев” За мен злото е
онази стена или сянка, в която да се огледа доброто.”
„Няма нищо
по-прекрасно от добрия човек.”
Джон Стайнбек
Милена Димова:
За малките неща ще си говорим с теб, за онези, които са
нашето истинско богатство, защото именно те ни правят щастливи.Корените им са в
детството на всеки от нас. Ти по какъв начин се завръщаш в детството?
Иван
Балсамаджиев:
То става на тласъци, на вълни, за да ми напомни, че в
края на краищата човек търпи едно развитие. И колкото по- далече се чувстваш от
миналото си и своето детство ти всъщност си толкова по-вътре в него.
Милена Димова:
С усмивка ли се
връщаш към своето детство?
Иван
Балсамаджиев:
И със сълза и със
смях се завръщам там, защото някои случки ме завръщат с много смях, а други пък
будят такъв у мен, че няма да се случат вече.
Милена Димова:
Дай ми пример?
Иван
Балсамаджиев:
Ще ти дам с цитат
от моята книга, който ме отвежда именно там в детството:
„На село по сенокос остава свободна една единствена
вечер, топла вечер...и ние децата се събираме и правим театър. Не знам дали
знаете какво е харман или плевня? Ако не
знаете поинтересувайте се. На хармана нареждаме столове, взимаме от вкъщи
цървули, дрехи, рокли...за прожектори използваме издълбани тикви, а за завеса
просваме шарена черга.Не можете да си представите колко вътре в самобитността
на българина е тази шарена черга! При това тя е задължително шарена – бяла за небето,
синя за морето, зелена за полето, кафява за угарите.И не може да не е шарена,
защото който е минал и заминал през нас все е оставил по нишка. И турско синьо
имаме, и бургундско червено, и румънско жълто.И нравът ни шарен като чергата –
и честни сме и подли сме. И горди сме, и жалки сме.И корави сме и предатели.
Всичко сме...и нищо. В това ни е силата и слабостта.И по различен начин всеки
си тъче чергата, един със златни нишки я краси, друг я е захвърлил в килера, а
трети така е объркал конците, че я е докарал до никъде, но пак е жив.И всички
сме живи – отделни нишки от една черга България.”
Ей, така се връщам в детството си!
Милена Димова:
Нарекъл си книгата си, от където е и цитата”Борбата със
злото в мен” и веднага изниква въпроса в съзнанието ми, зли ли са децата, Ванка?
Иван
Балсамаджиев:
Децата са такива,
каквито са и колкото по-бързо дъртия човек се сети да се върне при детето,
толкова ще му е по-лесно, защото, ако има нещо, което е избора на душата то е в
първите седем години .От там нататък са предрасъдъците, възпитанието, ала бала
портокала, амбициите.Като, че ли след седмата година вече Дявола е влязъл.
Защото иначе е сърцето, иначе са чувствата, емоциите.От там нататък започва
разсъдъка, разума, егото се отприщва и става страшно.
Милена Димова:
Какво става всъщност?
Иван
Балсамаджиев:
Ами започват
уроците.Според Кабала има два пътя – единият е правия път, а другия е с
ритниците, къде катастрофа ще ти се случи, къде болест, къде житейско
разочарование...
Милена Димова:
Ти за себе си кой път избра и кога?
Иван
Балсамаджиев:
Абе лошото е, че не съм избирал, ами избраха вместо мен и
това ми коства много болка, но така или иначе е помъдряване.Слава Богу разчел
съм уроците си! В контекста на нашия разговор
ще кажа, че втора част от книгата ми я написах именно след тези уроци.И
започва така/знам го наизуст/:
„На шести октомври 2000 та година ми писна от всичко и
умрях.И от този ден нататък започнаха хубавите неща в живота ми.Организираха
разкошно погребение.Надойдоха хора, плачеха за мен.Говореха колко съм добър,
интелигентен, талантлив, красив.Колко пусто и празно им е без мен.Отрупаха ме с
цветя.После ядоха и пиха в моя чест.След третия ден пак, а на 40-ия най-много.
На Задушница свариха жито, омесиха питка,завъртяха баници,направиха сладкиши и
наточиха от най-хубавото вино.Измиха се, облякоха нови дрехи и пак дойдоха на
гробищата при мен.Срещнаха се роднини, погледнаха се в очите, попитаха се един
друг как са, какво правят децата, къде работят.И никой за никъде не бързаше, не
мразеше, не завиждаше.Всеки човек обърнат към човека. А всички към мен.И пак
ядоха и пиха в моя чест, и пак все хубави неща говориха за мен.Онези хубави
неща, които докато бях жив нямаха време да ми кажат или не искаха...”
И като сме тръгнали в тази посока аз много харесвам една
българска народна песен”Провикнал се Никола” по-популярна като”Я изкарай Гано
говедата”, където в края на песента се пее:”Сърце за пари не давам,сърце за
сърце менявам!”
Знаеш ли, духът се ражда, за да се учи, но не за да се
развива, защото като енергия си е това. Затова децата са способни и винаги
по-силни да приемат истината, такава, каквато е.За мен злото е сянката или
онази стена, в която да се огледа доброто.Ето защо във всяка детска приказка
злото/лошото/съществува, за да се появи накрая доброто под формата на поуката.
Милена Димова:
Защо децата понякога се боят от тъмното, от затворени
пространства, от определни хора? Осъзнати ли са страховете на децата, щом
казваш, че приемат наистина света такъв, какъвто е той в действителност?
Иван
Балсамаджиев:
Аз ще ти отговоря
с риторичен въпрос –а нима дъртите нямат двойно по-големи страхове? И в никакъв
случай не ги решаваме по-лесно от децата.Малкото се разплаче, тръшне се пред
майка си и баща си, докато дъртия седи и боледува вътрешно, и гълта, гълта
мъката си... или прави зло от страх.За мен страха е в основата на всичко.
Алчността какво е –ами страх от това, че може да
нямаш.Завистта какво е –страх от това, че някой ще те изпревари, за да вземе
твоето и пак да нямаш...
Милена Димова:
Казваш, че едва сега откриваш като смисъл текста от песента на „Бийтълс”
–„Глупакът на хълма”, приемаш го и като свое разбиране.Защо?
Иван
Балсамаджиев:
Много ти благодаря
за тази провокация от твоя страна и за поканата ти изобщо.Мисля си, че в края
на краищата сме живи на тази земя, за да се върнем при детето.
В картите Таро има една карта”Глупакът”, за която се
спори дали е „нула” или”нищо”.Тя отива, за да допълни или енергизира другите карти.Според
някои тълкуватели този”Глупак” означава съвършенството.
На това си дередже в момента и на това си развитие е
дошъл момента да кажа :‘Айде стига сме чели вече.’Айде стига сме цитирали.И
Христос е казал, по делата ще ги познаете.Да започнем да живеем вече! Кел файда
да викаме Господи помилуй и накрая да заколим някой!Не е важно да даваш от
излишъка, а да даваш от хляба си.
Трябва да оправим някак си същността си като се върнем
към детето.
Милена Димова:
Къде премина твоето детство?
Иван Балсамаджиев:
Отраснал съм в
София и ми беше много интересно, защото баба ми беше художничка и нейни приятели бяха
Кръстьо Сарафов,Владо Трендафилов, тя беше от бохемата на София.Но сега ще
произведа новина, която никъде не съм разказвал.Аз съм може би първият дисидент
в България, направо революционер.В махалата децата винаги се деляхме на два
отбора и играехме на Перловската река, който пресечеше реката и минеше от
страната на другия отбор започваха да го бият и кой колкото издържи.Не знам как
, но аз винаги издържах най-много, може би главата ми е била най-дебела. Биехме
се със сопи и пръчки, с камъни, кой каквото докопа.Децата са първични!А
братовчед ми беше от по-привилегирован квартал, където живееха”другарите” от
ЦК.И веднъж отидох да си играя с тях, а те едни фини дечица и ме питат от кои
да ме сложат,нямах претенции.Сложиха ме при по-малкото на брой деца. Леле, като
откърших една сопа и като ги почнах- и тия и ония.Така набих децата на ЦК,та
затова ти казвам, че съм бил дисидент и революционер.
Милена Димова:
Бил си индивидуалист още от дете, и с едните , и с
другите, но накрая сам юнак на коня?
Иван Балсамаджиев:
Да, но нямам кон/смее се/. Виждаш ли, още от
малък съм се подготвял за 10-ти ноември и революцията, затова съм на този хал.
Милена Димова:
Детството ли е пътеводната ни звезда?
Иван
Балсамаджиев:
Детството
катализира нашите спомени!
От автора:
Много се смяхме и се забавлявахме с Иван Балсамаджиев
докато разговаряхме в студиото.Той беше един от първите ми гости ,когато стартира предаването”Повтори фантазията”.Беше
любезен към всички в БНР,отнасяше се с внимание и премереност, а очите му
сияеха,ю: „честни сини очи”,както той се пошегува.Каза ми, че обича да ходи пеша
независимо какво е разстоянието, което трябва да измине в София.
Беше късна есен, свечеряваше се, да не кажа, че като
излязохме от сградата на БНР беше съвсем тъмно.Разделихме се с усмивка и всеки
тръгна по своя път.
Говореше се в артистичните среди за болестта на Иван
Балсамаджиев.Аз се радвах и искрено се надявах да се е излекувал напълно,поне
видът му на нашата среща показваше една благост с усмивка, не и болест.
Беше Великден, по-точно вечерта преди Великден.Имах гости
в нашата къща,когато телевизиите съобщиха за смъртта му.От моята баба знаех, че
Господ прибира добрите хора на големи празници, а какъв по- свят празник от
Великден!Затова,когато набирах текста от разговора ни за блога си,започнах /посмъртно/ с цитата на Стайнбек :
”Няма
нищо по-прекрасно от добрия човек!”
