Марк Твен:"Нашият свят е пълен с изненади."
Автор:Милена Димова.
Когато чета"Автобиография"-та на Марк Твен/Самюъл Клемънс/някак естествено се пренасям чрез великолепните му умения на разказвач във времето от неговото детство.Том Сойер оживява в моето въображение,той е естествен прототип на детето Сам.Цялата автобиографична книга на Марк Твеен изобилства от безгрижни спомени,наситени и разказани с невероятно богатото му чувство за хумор.Опитах се да подбера не кратки пасажи от книгата,но забележителни,описващи вълнуващо и ясно детството на Марк Твен,каквато е и идеята на моя блог"Повтори фантазията" - върни се в детството като чиста магия.Приятно четене!
"Роден съм на 30 ноември 1835 година в почти незабележимото селце Флорида,област Мънро,щат Мисури.Селото имаше сто души и аз увеличих населението му с един процент.Малцина са бележитите исторически личности,които са направили толкова много за родното си място.Може би е нескромно от моя страна да говоря за това,но то си е истина.Но аз успях да сторя това за Флорида,което показва,че бих могъл да го сторя за всяко друго село или град - дори за Лондон,струва ми се."
"Години наред аз смятах,че помня как съм помагал на дядо ми да си пие грога,когато съм бил на шест седмици,но сега вече избягвам да разправям този спомен;позастарях и паметта ми не е така силна,както беше някога.Като бях млад бях в състояние да си спомням всичко - независимо дали се е случило или не;но сега паметта ми отслабва и скоро ще стигна дотам,че няма да мога да си спомням нищо друго освен неща,които никога не са се случвали.Жалко е да стигнеш до такова състояние,но това е неизбежно."
"Ние децата обичахме всички негри във фермата,а с онези от тях,които бяха наши връстници,ни свързваше всъщност тясно приятелство.В момчешките си години аз не изпитваш отвращение към робството.Обаче една случка от детските години,свързана с този въпрос,ми е направила,изглежда много силно впечатление - иначе не би се запазила в паметта ми така ясно,така живо,така отчетливо въпреки изминалите години.При нас работеше едно негърче роб,което бяхме наели от едного в Ханъбъл.То беше от източния край на Мериланд,но го бяха откъснали от родителите му и другарчетата му и прекарвайки го през половината континент,го бяха продали.То беше весела душа,невинна и блага,но по-шумно създание не бях виждал.По цял ден пееше,свиркаше,викаше,крещеше,смееше се -нещо непоносимо,просто да полудееш.Един ден излязох от кожата си,отърчах побеснял при майка ми и като отворих една уста:Санди вече цял час пее,не е млъкнал нито за секунда,това не може да се търпи повече,накарай го най-после да си затвори устата.В очите на майка ми се появиха сълзи,устата й се разтрепера и тя отвърна горе-долу така:Горкото,когато пее,това показва,че забравя някои неща,и тогава съм спокойна;но когато мълчи,все ме е страх,че си спомня,и тогава така ме боли.То никога вече няма да види майка си;щом може да пее,не бива да му пречим,а трябва да се радваме.Ако беше по-голям щеше да ме разбереш;и тогава шумът,който вдига това дете,останало без близки,щеше да ти доставя удоволствие."
"Винаги са ми казвали,че съм бил болнаво,изнежено,капризно и хилаво дете и през първите седем години от живота ми са ме крепили главно с лекарства.Когато майка ми караше осемдесет и осмата си година,веднъж й подметнах:
- По онова време сигурно непрекъснато си се тревожила за мен?
-Да,непрекъснато.
- Страхуваше се,че няма да ме бъде ли?
След известно мълчание - очевидно,за да премисли-тя отвърна:
- Не,страхувах се,че ще те бъде."
"Нашият свят е пълен с изненади.И на тях се натъкваш тъкмо тогава,когато най-малко ги очакваш."
"Интересът на майка ми към хората и животните беше топъл,много личен и приятелски.И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо,което да оправдае , и нещо, което да обича - дори ако трябваше да си въобрази,че то съществува.Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните.За нея казваха,че тя презветерианка,може да бъде подведена да каже добра дума дори за самия сатана.И такъв опит бе направен.Започнаха да ругаят сатаната,заговорниците се надпреварваха да го уязвяват,да го хулят,да о изобличават жестоко,докато накрая нищо неподозиращата жертва на заговора,майка ми падна в клопката.Тя се съгласи,че обвиненията са основателни,че сатаната действително е затънал в грехове и пороци,но кой би се заел да твърди,че с него са постъпили справедливо?Грешникът си е грешник и нищо повече;сатаната просто е един грешник,както и всички останали.А как са се спасили другите грешници - нима със собствени усилия?Не,така никой не би могъл да се спаси.На помощ на техните незначителни усилия идват горещите,призоваващи за милост молитви,които всеки ден се отправят в черквите на целия християнски свят от милиони състрадателни сърца.А кой се е помолил за сатаната?Кой в тези осемнадесет века е имал човещината да се помоли за грешника,който най-много се нуждае от молитва,за нашия събрат,който най-много се нуждае от приятел,а няма нито един,за единствения грешник между грешните,който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина,че той като грешник на грешниците,има най-голяма нужда от това?"
"Това се случи през 1849 година.Том Наш,синът на началника на пощенската станция,беше мой връстник.Мисисипи бе замръзнала от край до край и една нощ двамата с него тръгнахме да се пързаляме с кънки - по всяка вероятност без позволение.Не виждам какъв смисъл има да ходиш да се пързаляш нощем,освен ако това ти е забранено - какво удоволствие е да се пързаляш посред нощ,ако са те пуснали с готовност?Към полунощ,когато бяхме изминали повече от половин миля по посока на отсрещния бряг,чухме зад себе си страхотен грохот,трясък и пукот и веднага се досетихме какво означаваше това - реката чупеше ледените си окови.Тръгнахме обратно,уплашени до смърт.Цял час ни отне обратният път - път,който изминахме със свити от страх сърца.най-после наближихме съвсем брега.Вече нямахме търпение да стъпим час по скоро на здрава земя,затова избързахме и започнахме да скачаме от блок на блок.Но Том не успя да издебне добре един от тези блокове и цопна във водата.Ние бяхме толкова запотени,че тази ледена баня се оказа фатална за Том.Той легна на легло,че като се заредиха едни болести...Като капак на всичко накрая го хвана скарлатина,от която оглуша напълно.Естествено след година -две загуби и говора си.Няколко години по-късно се научи отново да говори,но някак особено - човек не винаги можеше да го разбере какво се мъчи да каже.Освен това,понеже не можеше да се чува,не можеше и да контролира гласа си.Понякога уж ти говореше тихо,доверително,а можеше да го чуеш чак в Илинойс.
През 1906 година ме поканиха от университета в Мисури,за да ми дадат почетен докторат по право.Използвах случая да прекарам една седмица в Ханъбъл,голям град,който в детските ми години беше почти село.Бяха изминали цели петдесет и пет години от нашето приключение с Том.На тръгване от Ханъбъл,преди да се кача на влака,на гарата имаше голяма навалица.Изведнъж забелязах Том Наш да си проправя път към мен.Познах го веднага и на свой ред тръгнах към него.Той беше остарял и побелял,но в чертите му все още се бе запазило нещо от някогашното петнадесетгодишно момче.Той се приближи до мен,сви шепи на фуния върху ухото ми,кимна на околните и каза доверително - с глас на ерихонска тръба:
- Все същите идиоти сме си,Сам."
