Емилия Радева: ”Детето винаги се спасява със силата на своята фантазия.”
„Фантазията е плодородна почва или не,в зависимост от нашите семена, които сеем със своето съзнание.Ние сме градинарите. Тя работи и дава плодове, променяйки живота на всеки човек според това, което е посял.”
Неизвестен автор
Автор:Милена Димова
Милена Димова:
Много положителна
енергия лъха от теб.От детството ли идва?
Емилия Радева:
Разбира се!За мен
детството е може би най-добрата част от живота на човек.Тогава приемаме всичко
чисто и непосредствено независимо от мястото и възможностите.Детето винаги се
спасява със силата на своята фантазия.По мое време нямаше такива играчки,
каквито има днес и с моята приятелка играехме на майки и на бащи. Правехме си
печки от стари тухли, маси и столове от тенекиени кутии за боя.Готвехме си
листенца и тревички.Допирът с природата по този начин е много важен за децата.Сега
ги ожалвам днешните деца, които имат перфектни модерни условия и играчки, но
нямат допира с природата. Аз имах една единствена кукла, подарена ми от моя
леля от София и с нея си останах.Затова влагах много въображение и фантазия в
игрите.
Милена Димова:
Имаше ли си
въображаем детски приятел?
Емилия Радева:
Останала съм без
майка на пет години, бях последното дете, изтърсаче. Имах по-големи братя и
сестри, но самотата много ми е тежала в детството, защото майката не може да
бъде заменена от никого.Моите братя и сестри като най-малка ме поставяха на какви
ли не изпитания, и те деца нормално. Най-голямата ми сестра тогава беше на
петнадесет години.Тя фактически е била поела и ролята на майка в семейството.
Като всяко дете и аз не бях от най-послушните и те прибягваха до някои лъжи, за
да ме наказват, като ми внушаваха, че не съм тяхно сестриче, а някаква
циганка ме донесла в престилката си, оставила ме пред вкъщи и мама ме
взела.Тогава си внуших, че това наистина е така.Криех се по разни ъгли, виждах
я тази циганка, въобразявах си разни неща. А и в нашия град не беше трудно да
срещнеш цигани. Аз съм от Радомир, даже в първо и второ отделение учех с
циганчета и бях много добра приятелка с тях. После като пораснах и станах
актриса като си ходех в родния град, те живееха до гарата и като ме видеха винаги ме викаха:”Еме,
Еменце!”Така се поздравявахме.
Та този факт, че съм подхвърлено дете много ме е тормозел
и все се оплаквах на мама, защото
вярвах, че тя ме вижда от небето. За жалост бях много малка, когато мама си
отиде и нямам силен визуален контакт от нея, но в сънищата си съм я виждала.И
тези сънища винаги са били много показателни за мен и като малка и като
по-голяма. Винаги за мен мама е била като предупреждение, че нещо лошо може да
ми се случи.
Аз съм вярващ човек, така съм възпитана, затова, когато
отправям молбите си към Божата Майка или към Господ споменавам и моята майка:”
Майчице моля те, помагай ми, закриляй ме!” Тя за мен е нещо свято! Починала е
много млада едва на тридесет и девет години и затова в един от моите поетични
опити, които издадох в стихосбирка казвам приблизително следното, че много
интересна ще бъде нашата среща, защото аз ще бъда възрастна, а тя ще бъде млада
там горе, но силното чувство между майка и дъщеря ще ни накара да се познаем.
Милена Димова:
Антропософите казват, че Горе душите се срещат чрез силата
на духовната мисъл. Както очакваме да видим човека, така ни се явява той. Може
би Там тя ще те види като малко момиченце?
Емилия Радева:
Ето това са едни тайни, които човек е по-добре да не ги
знае, а да има винаги една изненада.Изненадата е необходимост за човека. Ако
знае всичко няма да му е интересно да живее.Ако знае всичко, което ще му се
случи...хайде, ако е хубаво добре, но ако всичко е лошо това ще го плаши и
притеснява.
Милена Димова:
Имаш ли любими аромати от детството?
Емилия Радева:
Аромат на прясна лайка, на която казвахме
лайкучка и аромата на липи.Пазя още аромата на градинските цветя, които ние
децата копаехме с мотички в градината, правехме лехи, разсаждахме луковички на
кокичета и зюмбюли. Това са цветя, които
винаги ще ме връщат в детството.И до сега отглеждам в апартамента си цветя, не
мога да живея без цветя.И много се радвам, че професията ми позволи да получа
през живота си много цветя! Сега се замислям, като, че ли това е истинското ми
възнаграждение за труда.За мен цветята са живи същества, те усещат отношението,
което имам към тях, говоря им...
Навремето Венчето Коканова ми подари едно храстче
от чепка и аз си го гледам и до сега. Говоря му и сякаш общувам с нея.
Милена Димова:
Казваш, че едно
дърво трябва да умре право и до последно да се развива сред младите фиданки, за
да черпят сили от неговите сокове и те. Алегория ли е това към днешното
поколение артисти, че липсва приемственост?
Емилия Радева:
Да, точно това имам пред вид. Аз и до днес изпитвам
преклонение към моите учители във ВИТИЗ/ сега НАТФИЗ/.Имах страхопочитание и
респект към по-големите на възраст артисти тогава. Ние играехме масовки в
постановки на Народния театър и то едва в трети курс.Треперила съм от вълнение
да гледам Апостол Карамитев,Спас Джонев, Маргарита Дупаринова, Мила
Павлова...
Сега младите са напористи и бързат да се осъществят, създават си
самочувствие още от училище. Не е важно да получиш само дипломата за актьор. С
тази диплома ти вече имаш правото да започнеш да се учиш да бъдеш актьор.Дипломата
е само билет за артиста. Жалко, че няма приемственост.Не казвам, че нашето
поколение е било идеално и ние сме правили грешки, тоест не всичко е за
продължаване, но младите артисти могат да изберат от нас стойностното. И не
само да ни повтарят, а да се обогатяват в ролите си, да се развиват.
Милена Димова:
Хайде отново да се
върнем в детството ти. Разкажи ми за ателието на „чичко Дагер”, което ти е било
любимо, нали?
Емилия Радева:
В онези години ние давахме долните етажи на нашата къща като
дюкяни под наем.Тогава там се настани един млад фотограф, който аз
кръстих”чичко Дагер”/ не знаех, че не той се нарича така, а откривателя на апарата/.
Много обичаше да ме снима. Тогава той /вече бях по-голяма/ ми каза,че съм много
фотогенична. Аз не разбирах какво е да
си фотогеничен, но после, когато започнах да снимам в киното отново чух тези
реплики. Та „чичко Дагер” е много скъп и любим спомен от моето детство. И друг
спомен от детството ще ти разкажа, когато се влюбих в киното. Имаше пътуващо
кино и с нетърпение го чакахме да дойде в Радомир и да видим Джуди Гарланд, Хеди
Ламар....И така с моята приятелка започнахме да си играем на артистки. Аз умеех
да рисувам добре, и когато другите започнеха да обясняват с какво са облечени
наужким /аз предварително си рисувах тоалетите вкъщи-шапки, обувки,костюми,
палта/ и дойдеше ли моя ред, вадех рисунките и казвах:”Вижте. Така съм
облечена днес.”
Милена Димова:
Била си
впечатляващо дете?
Емилия Радева:
Знаеш ли Милена,
и сега искам, ама много искам да срещна някое такова дете, което да умее по
особен начин да си фантазира.Да дава израз на онова, което се крие някъде
дълбоко в него.
Милена Димова:
Имала ли си
младежка дилема към какво да се ориентираш? Казваш, че си рисувала добре.
Емилия Радева:
Да ти кажа честно
тези артистични заложби не съм ги приемала като нещо особено. Рисувах много, но
не съм имала съзнателно отношение, че на там трябва да се насоча.Учих няколко
години във Френската гимназия, но след това я затвориха и до там с френския, а
много исках да науча езика перфектно и да стана дипломат. Добре, мислех и за
Художествената академия, но там подготовката беше много сериозна и изискваше
средства за уроци, които аз нямах. Така се случи, че кандидатствах във ВИТИЗ и
ме приеха.
Милена Димова:
Казваш, че живота ти е една роля. Но има ли такива
роли, както е с мечтите, които не си успяла да изиграеш, а много си искала?
Емилия Радева:
Разбира се!Един живот за жалост не стига.Сега в театрите
артистите имат повече свобода .Докато работех бях 20 години и в художествен
съвет на Военния театър и винаги съм се борила/макар да не харесвам този
глагол/актьора да има право на избор. Така се случи , че Чехов не съм играла, а
имах тази възможност. Коко Азарян реши да поставя „Вишнева градина” и ме
покани, но в същото време играех и в друга постановка и се разминах с
ролята.Същото стана и с Шекспир. Леон Даниел прави "Хамлет"" и ме покани за
кралицата, обаче аз вече бях бременна, а това беше много основателна
причина.Имах проблеми със задържането и си казах, че не бива трети път да
рискувам.Случват се такива неща. Съдба! Тя ни води.
Милена Димова:
Имала ли си чувството, че не само в театъра, но и в
живота не си имала право на личен избор. Понякога така се случва, тръгваш в определена посока, макар и да
знаеш, че тя не е твоята?
Емилия Радева:
Да,тръгваш и е
трудно да се мъчиш да промениш посоката, защото някои неща можеш да променяш,
но други са даденост.Аз съм опитвала много неща да променям, но съм разбирала,
че това е излишна енергия. Безрезултатно е. Понякога човек трябва да се остави
на течението на живота, на съдбата си.
Струва ми се, че тя избира най-доброто за нас. Ето аз вече фантазирам
представям си една река. Не знаеш течението й къде ще те отведе.Ще стигнеш ли
някой бряг или постоянно ще плуваш. Не знаеш какви красоти можеш да срещнеш и
да видиш. А да си срещу течението е тежко.Аз съм плувала в буквалния смисъл на
думата срещу течението по Дунав и знам, че е мъчение.
Да пътуваш срещу течението на живота, когато се налага
–да,но непрекъснато да имаш амбиции да бъдеш срещу течението, това е просто
излишно.
