Велко Кънев:"Човек трябва да бъде честен към пътя,който извървява"
„Господ изваял човека от глина.Останало му едно късче и Той го попитал: ”Какво искаш да ти направя от това парче глина?”
„Направи ми щастие.” –помолил го човека. Тогава Господ без да промълви и дума, просто сложил парчето глина в шепата му.”
Милена Димова:
Започнах разговора с Велко Кънев като му прочетох мъдростта за човешкото щастие,а той се засмя и отговори:
Велко Кънев:
Аз пък се сетих за онази притча на какво най-много се смеел Господ.Той се смеел на хората, когато си пожелават нещо и кроят големи планове. Дали в Неговите очи изглеждаме такива, каквито искаме да бъдем? /замисля се/ Слава Богу, че понякога ни чува и сбъдва някоя и друга човешка мечта, без която не можем.
Милена Димова:
Какъв заряд носи детската фантазия за теб?
Велко Кънев:
Детската фантазия, детското живеене, детският блясък е един лакмус за актьора. Правиш си изводите доколко си истински и искрен. Аз приемам детската публика като коректив. Красиво е да мамиш детето с приказка, с фантазия, но е нечестно да си нечестен с него. Първите зрители на Чарли Чаплин винаги са били деца. Той ги е събирал в студиото и им е прожектирал новите си филми. И по реакцията на децата после е правел и поправките си.На мен също ми се е случвало да променям цели роли от срещата ми с по-млада публика.Откровеността им понякога в мен събужда едно заспало чувство и покрай тяхната откровеност акцентирам на детайлите в образа, които за съжаление ние възрастните не сме уловили. Реакцията на голямата публика/нека така да нарека възрастните/ е била по-смирена, по-мисловна, докато детето много добре връзва емоцията с мисълта.
Голямата ми дъщеря навремето, когато беше малка /смее се на каламбура от думи/ излиза от мое представление и плаче. Аз тогава съм още млад актьор. Майка й я държи на ръце и не можем да я усмирим. Тя реве със сълзи в продължение на пет минути. Най-накрая майка й я пита:” Спри бе Кате, защо плачеш, миличко?”- а тя казва:”Как да не плача, когато на татко най-много му се смяха.”
Това като, че ли беше първата истинска оценка за моята работа и я получих от дъщеря си.
Милена Димова:
Разкажи ми ти какво дете си бил, къде си отраснал?
Велко Кънев:
Роден съм в Елхово и свързвам детството си с времето на журовете, тъй наречените днешни купони, ама не точно. На дългите разходки по Главната улица на града. Спомените веднага ме връщат към вечерите в читалището, училището, игрите,забавите...Помня моята класна ръководителка Фучеджиева, която ни разхождаше нас учениците по Главната и много обичаше да дава съвети на момичетата. А ние момчетата я слушахме, за да правим точно обратното.Шегата настрана, но и досега, когато играя една своя роля в Народния театър на даскала, моята преподавателка много често излиза в съзнанието ми.
Та тя учеше момичетата от нашия клас да не правят грешки. Но после като студент научих друг много ценен съвет от Апостол Карамитев, моя УЧИТЕЛ с главни букви:”Аз сега ви казвам от какво да се пазите, ама докато не мине през вас тази работа вие няма да го усетите.”
Така стана и в моя живот.Уроците бяха много, но грешките пак ги направих. /замисля се и се просълзява/.
Свързвам детството си с река Тунджа, разбира се! Там имаше едно казино, един дансинг, после реката го изрина и той пропадна.А после пък в ресторант „Москва” в Елхово си направихме абитуриентския бал. Много красиво беше! Спомени, спомени...
Милена Димова:
Разкажи ми за твоите родители?
Велко Кънев:
Баща ми беше шивач, той почина. Бог да го прости, беше много сприхав човек, но същевременно с това много чистосърдечен, милозлив. А майка ми беше стожера в семейството ни.Здравата ръка!Бая съм обикалял къщата, защото ме гонеше с точилката,но благодарение на нея станахме хора и аз, и брат ми.
Шейсетте и седемдесетте години на миналия век бяха много трудни и много трябваше да се работи. Заплатите бяха ниски и трябваше да се пести. Работил съм на бригада в студентските си години да изкарам трийсет лева, за да отида на море. Поливал съм царевица тук в София. Изобщо студентските ми години минаха много бедно, но никога не съм се оплаквал.Нося детското в себе си и до днес, на едно безгрижие и детска радост!
Милена Димова:
Детството фантазия ли е, освен, че е вълшебство?
Велко Кънев:
За мен детството не е фантазия, а реалност. Аз се славя с това, че съм голям реалист и не искам да слагам украшения на своето детство.
Най-яркият ми спомен от онези безгрижни години е един детски лагер. Това беше и първото ми излизане от къщи сам. Заведоха ни в Балкана в едни бараки,но за мен това бяха най-тайнствените къщички, които съм виждал. А отделно бях влюбен в дружинната ръководителка и я преследвах съвсем по детски.Толкова вълнуващо беше цялото изживяване сега като се сетя... Права си, може би все пак детството е някаква магия, едно необходимо втурване през живота, през почти нереалното.
Милена Димова:
Добротата обаче е съвсем реална, според теб тя учи ли се? Ти си добър човек, кой те научи на това?
Велко Кънев:
Много ти благодаря, но аз специално не съм карал школа по доброта. Гледал съм какво са правили родителите ми, как са делили залъка си, как са раздавали по празниците на по-бедните.Когато закъса някой съберат се всички и му помогнат.За изливане на плоча на къща пак се събират и така... Това бяха уроците на моето детство от възрастните. Да не гледаш винаги кое колко струва, а да мислиш за човека.Защото, когато другият е добре, ти ще бъдеш още по-добре. Не съм учен да тъпча, да мачкам хората. Учен съм добротата да е приоритет. Макар, че пък днес не е добре да си точно такъв. Агресията е добро качество днес. Може би ще се окаже един ден, че моите качества са лоши знаци.
Милена Димова:
Как се втурна в любовта си към театъра?
Велко Кънев:
То си беше точно втурване/хареса му думата, засмя се/. Цялото ми детство е свързано, ей с това втурване към театъра. То не беше тръгване, а втурване. Още в четвърти клас изиграх в читалището Анушкин на Гогол от „Женитба”.Само аз дете, а всички около мен възрастни. Какъв Анушкин съм бил не знам, но много ми се радваха.
Човек трябва да бъде честен към пътя, който извървява. Не трябва да го заместваме с друго, няма нищо лошо да бъдем верни на това, което сме преживяли.
Милена Димова:
Какъв е твоя музикален фон на живота?
Велко Кънев:
Много обичам и музиката!Тя също е част от моето детство.Свирил съм на акордеон, после на йоника и то ходех на уроци при капел майстора на Военния оркестър в Елхово.Знаеш ли, аз винаги ползвам своите мигове от детството, те живеят в мен. Може би излизат по необичаен начин, както с примера, който ти дадох с ролята ми на даскала или поп Кръстьо от „Великденско вино”. Винаги, когато играя тази роля в съзнанието ми изниква пространството на моя роден град, на моето детство. Изниква чувството за раждането на Левски в моето сърце. Ей, такива едни връзки правя от своя живот към ролите си.Може би тайната на превъплъщението е докосването ти до истинските мигове на твоя живот?
Милена Димова:
Имат ли аромат миговете от детството?
Велко Кънев:
Имат. Детството ми ухае на чисто,защото чистото има неповторимо ухание. Най-прекрасното ухание! И когато изпитвам понякога вътрешно удоволетворение се докосвам до нещо такова много чисто. Като усещането за дете. Сантиментален ме наречи, обаче и до днес си ме вълнува силно една снимка, за една среща, спомен почти все още детски – петнадесет момичета и петнадесет момчета със светнали очи, които тръгваме към живота. Не мога ей, така просто да минавам през спомените на живота без да срещам знаци по пътя.
Милена Димова:
Какво е за теб пътя?
Велко Кънев:
Моят живот е едно постоянно тръгване...и пристигане.Спиране понякога. Напред назад цял живот,но винаги на първо място стои моя град.За мнозина Елхово е просто един град на военните, но за мен това е града на моята майка и на неповторимото ми детство. Когато чествах 60 години с юбилей в Народния театър, /това е всъщност сцената на моя живот/ от същата тази сцена аз казах:
” Думи, думи, думи, с думи сме създадени ние артистите, с чужди думи. Стъпки, стъпки, стъпки по тази сцена със стъпките на нашите герои/въздъхва/... и дано има още стъпки и места, на които не съм стъпвал... и думи, които още не съм казвал.”
Милена Димова с Велко Кънев
Няма коментари:
Публикуване на коментар