ДЕТЕТО,КОЕТО ОЗДРАВЯ С ПРИКАЗКИ
Автор:Милена Димова
/откъс/
Всички го мислеха за болен понеже не си играеше като
другите деца.Често Алекс оставаше сам и това,като че ли му харесваше.Той не
знаеше какво да прави,но не винаги децата на неговата възраст знаят какво точно
им се прави.Гледаше през прозореца как хората вървят по улицата или човъркаше
нещо.Алекс имаше много играчки!Имаше компютър,телевизор в детската стая,телефон
с хиляди джаджи и функции,колело,ски,спортни колички и всички кукли-герои от
анимации и комикси събрани в серии:
-
Алекс е болен,така да знаеш! – казваше
през сълзи майка му.
-
Няма такова нещо. –успокояваше я баща му. Той е просто разглезен!
Но Алекс продължаваше често да си тъгува
самичък в детската стая и да се чуди
какво да прави.Тогава започнаха да го водят от доктор на доктор и всички те
цъкаха изпитателно с език.Гледаха му гърлото,въртяха му главата,светеха му с
фенерче в ушите,не и не.Болестта на Алекс не беше открита.Това лекарско мъчение
и тази семейна бъркотия продължи цели две години,докато Алекс не навърши осем.Един
ден той тропна с крак и заяви на своите родители:
-
Престанете с тези доктори и хилядите им
изследвания!Моля ви,оставете ме да си тъгувам на воля! – После взе един сандвич
и се затвори в стаята си.Изключи телефона,изгаси телевизора,загаси компютъра и
лампата.Стана тъмно и тихо.Само фаровете на преминаващите по улицата автомобили
от време на време осветяваха част от стената на стаята:
-
Ехо,Алекс,спиш ли?
-
Кой си ти? – скочи с любопитство детето
от мястото си.Огледа се.Нямаше никого.
-
Много ли си болен?
-
Изобщо не съм болен.
-
И аз така си помислих
-
Кой си ти?
-
Аз съм твоя ангел.
-
Дрън-дрън!
-
Звън-звън се казва за нас
ангелите,момчето ми,защото ние не дрънчим,а звъним.
Алекс долови в гласа на непознатия
хиляди малки камбанки,които нежно звънтяха,както елха в коледната нощ:
-
Защо се кокориш така? – попита гласчето.
– Не можеш да ме видиш.
-
Защо? – на свой ред попита Алекс.
-
Защото ме търсиш в грешна посока.Аз не
съм с твоите човешки размери.Погледни към пода.
Алекс светна лампата и наведе очите си
към пода.Там се мъдреше едно мъничко човече с островърха шапка,голямо колкото
играчка от шоколадово яйце:
-
И ти,ако си ангел,аз съм Батман!
-
Не,не си!Но аз съм ангел.
-
И защо да ти вярвам?
-
Кой е казал,че трябва да ми
вярваш?!Просто казвам истината и толкова.Така като те гледам ти, Алекс май в
нищо не вярваш.Нямаш приятели,нямаш хоби.
-
Какво нямам?
-
Хоби.Това е любимо занимание,което
вършиш с огромно удоволствие,и което винаги и по всяко време те радва.
-
Имам хоби.Обичам да съм сам...,но не
винаги и не по всяко време обичам да го правя.-въздъхна Алекс.
-
Мисля,че се досещам за името на твоята
болест,момченце.
-
Ти? Как пък не!Толкова доктори ме
преглеждаха и не я откриха,че ти
ли?!Моята болест сигурно е много страшна и никой още не я познава.Аз съм първия
човек на земята разболял се от нея и ще служа за експеримент на лекарите.От
това най-много ме е страх.- почти проплака детето.
-
Няма нищо страшно.Твоята болест се
нарича СКУКА.И повярвай ми,наистина е трудно лечима.Особено в твоя
случай,защото ти не искаш да се излекуваш от нея.На теб скуката ти е
най-добрият приятел.Вие се харесвате взаимно и постоянно се търсите.Затова
обичаш да стоиш самичък в стаята си,когато не си на училище,защото си имаш
приятел.
-
Но аз не искам такъв приятел,който ме
кара да се чувствам тъжен.Не искам приятел,с който не знам какво да
правя,най-малкото да си играем.
-
На теб играе ли ти се?
-
Ами...май да!
-
Май да,не е отговор.Играе ли ти се?
-
Играе ми се! – скочи радостно момчето и
започна да тича из стаята.
-
Леко-о-о-о-о! – викна му ангелчето.- ще
ме смачкаш.
-
Няма,няма! – усмихна му се Алекс и
клекна до него. – Много си мъничък! – каза той и протегна ръка,за да го погали.
-
Внимателно!Така,както ме друсаш ще
повърна.
-
Но аз едва те докоснах.
-
Да ,бе да!Сякаш ме люшна земетресение.
-
И как предлагаш да си играем,когато си
толкова раним?Аз мога без да искам да те смачкам и даже няма да разбера.
-
Не се безпокой.Може и да съм малък,но
имам мно-о-ого силен глас.Ако викна мога да счупя прозорците на сградата от
съседната улица.Така ще те предупреждавам,ако случайно ме нараниш.
-
Винаги ще чупиш прозорци?
-
Не винаги.Само,когато съм в
беда.Слушай,за да няма инциденти и щети предлагам на първо време да си играем
от разстояние.Повече ще си говорим,съгласен ли си?
-
Съгласен. – каза Алекс и потърси да
плесне ръката си в тази на ангелчето,но силният му вик веднага го отказа.Чу се
трясък и в далечината се посипаха стъкла от счупен прозорец.
-
Алекс,мога ли да ти разгледам стаята?
-
Разбира се!Заповядай.Ако искаш можем да
поиграем на някоя компютърна игра.Ти можеш ли да играеш?
-
Не,но ще ме научиш.
Алекс включи компютъра и двамата с
ангелчето се заиграха.Стреляха се,убиваха се и бягаха,на ужким,разбира
се.Трупаха точки и преминаваха от едно ниво в друго,но често изгаряха и
започваха отначало,затова им доскуча бързо:
-
Хайде да поиграем на представи си-представи
си!- предложи ангелчето.
-
Как се играе тази игра?
-
Много лесно.Аз ти казвам дума,например
слон и ти започваш да си представяш думи близки до слон,като балкон,или
балон,или трон.Или можеш да ми разкажеш история със слон.Може да измислиш и
приказка за слон.
-
Приказка ли?
-
Да,приказка.
-
А...,не искам.
-
Защо?
-
Защото аз не знам никакви приказки.
-
Не е нужно непременно да знаеш приказка
за слон.Можеш да си я измислиш.
-
Ама аз не знам никакви приказки.
-
О,не!Ти не си болен от СКУКА,ти си болен
от безприказност.А тази болест вече наистина е страшна...
Милена Димова,детски автор
Милена Димова,детски автор
