Джоко Росич:„Човек цял живот си гони детството!”
Автор:Милена Димова
„Дори детството вече не бе тъй хубаво, то просто не беше
като едновремешното. Каква бе тогава детската грижа – освен да си намериш един
по-хубав камък, не съвсем закръглен, а плосък, огладен в реката, който да влиза
в направената от стара обувка прашка. Къде отидоха всички хубави камъни, къде
отиде онази простоватост?
Човешката памет леко потъмнява – та как да си спомняш
чувството на радост,на тъга,на задушаващи трепети. Можеш единствено да помниш,
че си ги изпитвал.”
Джон Стайнбек
От автора:
Джоко Росич не е в плен на годините.Визуално може и да се
е променил, но в него с пълна сила напира и детето, и младежа, и мъжа.Той е
като вечният герой от американските уестърни.Остротата на погледа му и онзи
дълбок запомнящ се глас те карат да притихнеш и просто да го слушаш,защото той
има много за разказване...
Милена Димова:
Какво те връща днес към детството?
Джоко Росич:
Към детството
човек го връща всичко. Аз съм дълбоко убеден, че през целия си живот човек
изживява и детството. Цял живот човека гони детето в себе си. Неизбежно е. Там
е работата, че има хора, които осъзнават това и други, които казват, че са
глупости.
Милена Димова:
Дали пък тези
вторите не искат да избягат от нещо лошо
в детството и да го заровят там?
Джоко Росич:
Не може нищо да се зарови. Всяко дете има
мечти в милото си малко съзнание и това са първите кълнове на нещата, които ще
станат някой път. Аз още като бях на осем години и едни приятели на татко и на
мама ме попитаха какъв искам да стана аз отговорих журналист. И станах. Дето се
казва от малък китката ми е мека, обичам да пиша. Това е даденост. После години
наред работех в международния отдел на БНР, написал съм сума ти репортажи.Писал
съм и художествена литература, но това не се знае за мен. За писателската
работа човек трябва да бъде по-упорит, трябва да ходи по редакции, да се среща
с хора, да настоява, да върже познанства. Аз не съм този тип човек. Но актьор
не съм си мечтал да стана. Разбира се, като деца много си играехме на индианци и каубои,
но ето признавам
си пред теб аз абсолютно случайно станах актьор. Тъпо и случайно!
Затова тук е мястото да благодаря на татко и на мама,
които ми дадоха това, което имам –възпитанието, телосложението, начина ми на
поведение и разбира се, специфичния тембър на гласа.
Ще ти разкажа една
притча, казали на някакъв треньор по футбол:”Вие победихте, защото имахте
късмет.” А той отговорил” Да, вярно е, но бяхме готови за този късмет!”
Напразно може да кацне птичката на рамото ти, ти трябва
да си закърмен, за да я посрещнеш, да я приласкаеш, да я прибереш, защото
иначе,както знаеш птиците много бързо бягат.
Милена Димова:
На какво ти ухае детството?
Джоко Росич:
Аз много обичах
да играя на топчета. И помня как ми ухаеше пръстта под краката рано пролет или
в златната есен. Когато се наведеш да удариш противника с топчето си ти се
снишаваш близо до земята, а земята мирише. Ето този дъх на земя помня от своето
детство. Дори мога да го нарисувам този мирис, толкова е истински. И друг любим
аромат имам, нали знаеш как мирише въженцето на шейната през зимата?
Милена Димова:
На студ?
Джоко Росич:
Да, на студ.
Прибираме се вкъщи измръзнали, защото сме се спускали по баира, а въженцето
станало кораво, защото е замръзнало. И когато започне да се размразява в
антрето то мирише /замисля се, хубаво му е/... на отмръзващо въженце.
Неописуеми са ароматите от детството, обаче живи и истински. Този аромат не
може да излезе от компютъра или лаптопа.
Милена Димова:
Затова ли казваш, че ти е тъжно за съвременните деца?
Джоко Росич:
Ето затова няма да
имат любими аромати, когато пораснат и ще са с повредено обоняние. Въпроса е
човек да се роди в определено време, в определен момент. Давам пример със себе
си, аз съм роден 1932ра година, миналия век.Представи си, ако се бях родил 1432ра
година.Аз можех тогава да преживея целия си живот и да стигна на тези години,
на които съм сега без да ми се случи нищо интересно. Дрехите щяха да бъдат
същите, лъка и стрелата същите, меча същия, къщите същите. Нищо няма да се
промени, освен ако краля или царя не обявят някоя локална война и да отидем да
се избием, да изгинем 700-800 души без време. А ето, погледни аз съм се родил в
едно малко околийско градче в Сърбия, ама 32-година там нямаше ток. Сиреч,
когато започнах да уча аз домашните, съм ги писал на газена лампа, на черна
табличка пишех с бял калем. И съм доживял само в рамките на тоя мой живот,нищо
и никакъв живот да видя електричеството. После космонавти кацнаха на Луната. И
друго, седя си днес на канапето и управлявам всичко с дистанционни,говоря по
мобилен телефон.И когато си поискам мога да набера моите режисьори в Рим, или в
Будапеща. А едно време, ако трябваше да отидем с татко и с мама до oкръжния град,
който се намираше на шейсет и четири километра от нас, наемахме файтон и на
трийсет и втория километър правехме почивка с преспиване. Два дни ги пътувахме,
кой днес брои някакви си шейсет и четири километра?!
Милена Димова:
А утре? Замислял ли си се какво ни чака утре?
Джоко Росич:
/ смее се/ I don’t know,както е казала оная баба от вица. Сега
ще ти го разкажа.Действието се развива в онези времена на дълбокия социализъм.
Другарите от ЦК пътуват с „Мерцедес” -a към
морето и виждат една баба на полето. А полето огромно, работа за цял народ, тя
самa си
копае. Спират другарите колите и нагазват в угарта. Отиват до старицата и я питат:
-
Бабо, какво правиш?
-
Ами копам.
-
А мъже няма ли?
-
‘Они са на семинар, после ще ходят на
пресконференция и няма да могат да дойдат.
-
Е, добре, а няма ли други жени?
-
А ,те са на курс по английски днес.
-
Евала, бабо! И ти до кога така сама ще
копаш?
-
I
don’t know!
Тя вече отдавна минала тези уроци. Та
така и с това, което ни чака нас утре.
Милена
Димова:
Разкажи
ми за любовта ти към ножовете?
Джоко
Росич:
И
тя идва от детството. В нашия околийски
град има нещо като традиция - подарява се ножче на шестгодишните момчета. То е
символика, която казва:”Дотук беше детството моето момче. Сега вече носиш
отговорност.
Милена
Димова:
Не е ли прекалено ранна раздялата с
детството?
Джоко
Росич:
Оказа се, че не е. Зависи кои са децата и как
подхождаш към тях. И ето отново се връщам към думите си, които ти казах в
началото на разговора ни, че човек цял живот си гони детството.
Бил съм в трети клас, връщам се от
училище и виждам как едни мъже копаят дупка за канал.Обаче седнали да си
починат за обяд, проснали един месал на пръстта, сложили едно парче сланина,
кромид лук, хляб и до всичко това лежи един джобен нож, на който от употреба
дръжката станала тъмно кафява, от пипане/ замисля си и добавя/... от галене. Но
много лъскав иначе надолу и аз го гледам този нож. Спрял съм се до работниците
и не мърдам , стоя като закован. А в бедното си детско съзнание се питам:”Ах,
тези чичковци защо не се сетят сега да ми подарят този нож! Чичкото с мустаците
да се обърне и да рече, е, щом толкова харесваш ножа, за теб е.”
По някое време този мъж наистина се обърна
към мен, взе ножа, отряза едно парче сланина, сложи го върху един комат хляб и
ми каза:”Ти си мъжко момче, вземи да хапнеш.”... но ножа не ми даде, разбира се!/
Джоко се просълзи/
Е тоя нож го гоня и до ден днешен. Имам
огромна колекция от ножове, но онзи от детството си остана там.Човек така си
губи и любовта.
Милена
Димова:
Какво имаш пред вид?
Джоко
Росич:
Най-голямата любов в моя живот, ама
най-голямата беше една Доя. Тя живееше в нашето градче и беше дъщеря на
аптекаря Циглер. Бяха австрийци, много богати. Имаха една къща в алпийски стил
с покрив до земята почти и накичена цялата в мушката. Аз бях някъде шест
годишен, смъртно влюбен, а тя по-голяма от мен . Беше в онази възраст, в която
тъкмо пуловера й започва да се повдига отпред/ смее се/. С една страшна черна
коса и най-сините очи, които някога съм виждал в живота си. Много красива!И
всички момчета в градчето естествено бяха влюбени в нея – като групата на Шаро,
ходехме да берем теменужки от полето, за да й ги сложим пред вратата. Но тя
никога не излизаше да ги вземе, а излизаше нейната майка и изобщо ние нямахме
допир до нея.
Искам да ти кажа, че във всички жени, в
които съм бил влюбен в последствие, и които съм обичал... има и малко от Доя.
Не може любовта ми без Доя. Без нея не ще и не ще.
Но сега и за друго се замислям, че
никога не съм гонил нищо с настървение и затова живота ми е сладък. На мен нещата
просто са ми се случвали. Няма такъв филм в живота ми/използва го като израз/
да ходя и да ухажвам някоя жена, пък да я свалям. Около мен дал Господ, винаги
е имало глутници жени и все някоя от тях е била моя. Винаги е имало, но не съм
гонил никоя, както Доя от моето детство.
Така станах и актьор. Аз не съм
кандидатствал, не съм учил за това. Не съм ухажвал никого за роля, просто ме
извикаха.
Милена
Димова:
С
лекота ли са се случвали всички важни неща в живота ти?
Джоко
Росич:
Да,
но това е , защото винаги съм бил готов за късмета.
Милена, кълновете на целия човешки живот
започват от детството. Там е заготовката и след това или се раждат, или умират.
Милена
Димова:
Разкажи ми за майка ти,за баща ти и за
атмосферата в твоето семейство?
Джоко Росич:
Ето така ще ти опиша атмосферата на моето
семейство - в дългите зимни вечери времето тече страшно бавно. Смрачава се към
пет и следва безкрайно дълга вечер на газена лампа. Какво да правиш? Тогава
татко и мама пееха песни и нас ни ставаше едно хубаво, хубаво! Ние пеехме с тях
на четири гласа.
Милена
Димова:
А за какво си говорехте?
Джоко
Росич:
За много неща, но мама и татко никога не ни
казваха:”Хайде сега деца излезте, че имаме нещо да си кажем.” Татко
казваше:”Децата трябва да са тук, когато говорим за нещата вкъщи. Тази къща е и
тяхна и те трябва да знаят кой къде е и кой до къде е .
Милена
Димова:
Какво е за теб приятелството?
Джоко
Росич:
Обикновено хората подхождат с голяма
фриволност към понятието приятел, към чувството приятел. Приятелството е нещо
много тежко, много солидо, из основно. През целия си живот човек не може да има
повече от пет до седем души приятели. Фундаментални приятели, на които можеш да
се облегнеш, те на теб да се облегнат. Аз имам десетки, хиляди познати в много
страни, но приятелите ми са малко.
Милена
Димова:
Разкажи
ми за приятелството си с природата. Казваш, че глупак е онзи, на когото може да
му липсва града?
Джоко
Росич:
За мен няма понятие скука. Аз тази дума я знам
само по речник какво значи. Нямам скучни дни, не съм изпитвал това усещане
изобщо. Човек трябва да намира смисъл и да се занимава сам със себе си. А това
обикновено се случва съвсем естествено сред природата, не в големите градове.
Има толкова много неща, за които трябва
да си мисля, а няма да ми стигне времето на живота да доизмисля... направо ме
хваща ужас! Обичам шума на реката, до която е къщата ми в Балкана. Петела не ме
дразни, дворните кучета не ме дразнят. Но има хора, които ми се чудят:”Бе,
Джоко как понасяш това спокойствие?” или:”Как понасяш лая на кучето?” Казвам:”
Не ме дразни, защото това е естествен шум, но ако ми сложат една бетонобъркачка
направо ще се гръмна.
Милена Димова:
Кибритлия ли си?
Джоко
Росич:
Не.
Може би бях такъв, когато бях много младо момче, но леко полеко човек ляга,
разтича се.
Милена
Димова:
Като водата?
Джоко
Росич:
Точно като водата. В нашето градче от моето детство имаше четири реки,
които го набраздяваха и го деляха на отделни части. И ние живеехме до една от
тези реки, затова и до сега обичам течащите
води.
Татко като се връщаше от работа ме
вземаше на разходка край реката. Той беше огромен мъж и ми подаваше два пръста,
за да се хвана за него, защото аз не можех да му хвана ръката, можех само двата
пръста.За толкова стигаше моята малка ръчичка.
И един път така с него се разхождаме.
Виждаме една старица да стои на камък и да гледа течащата река. Последва
разговор:
-
Добър ден, бабо! – каза татко.
-
Добър ден синко.
-
Какво правиш? – пита я татко.
Тя казва:
-
Гледам реката.
-
Защо я гледаш бабо?
А тя:
-
Ами аз я гледам, тя си тече, но отнася
със себе си и мъката ми.”
Затова обичам реките, заради свойството
им да пречистват!
