Повтори фантазията - върни се в детството като чиста магия!

Ерих Кестнер :"Не позволявайте да ви унищожават детството."

 

О

 От:Милена Димова

Ерих Кестнер е един от най-четените немскоезични писатели на XX век - лирик, белетрист, сценарист и сатирик, автор на популярни книги за деца.
Писателят сам определя себе си като моралист, който воюва с еснафския морал, фалшивия патос и милитаризма. Затова си спечелва прозвището "будното око и съвестта на епохата".

 Кестнер казва: "Аз съм като тенекиеното петле, което немирни деца са привързали скришом с въженце. Щом вятърът смени посоката си, всички други ветропоказатели се завъртат, освен мене. Просто не мога! Някои наричат това "закостенялост", а други - "характер"."

"Този любимец на децата от всички възрасти - включително и старческата - е роден в Дрезден, красивия град на Елба, през последната година на деветнайсетия век. И макар да напуска родното си място още в пелени, Ерих отнася в сърцето си цветно стъкълце от неговата романтичност.

Баща му е бил майстор на конски седла, когото индустриализацията на Германия скоро превръща в обикновен работник във фабрика за куфари. Майката на Ерих, която ще се радва на обичта му до последния си дъх, е била принудена да работи като прислужница, а по-късно като фризьорка, за да осигури на единствения си син сносно препитание. С живия си, дружелюбен и отзивчив характер, въпреки своята необразованост, тя остава завинаги негов най-добър приятел и съветник. Тя умее да възпитава сърцето му така, както могат малцина „модерни“ майки с висше образование. Двамата, майка и син, преброждат планините на Германия, запознават се с живота на обикновените хора - нещо, което ще е от голямо значение за бъдещия писател." /Венцеслав Константинов/.

Не е лек творческият му път,но той го извървява достойно.По време на Втората световна война  и негови книги публично са били изгорени на площада като несъвместими с новия морал на нацистите.Самият писател става свидетел на този акт.
Нежната му душа обаче,жадна за приключения и детска радост и през следващите години не престава да сътворява книги за деца.
Тъжна е съдбата му в неговите късни години,когато не вписал се в новата конюнктура след войната се пропива.Но Ерих Кестнер оставя толкова значима следа в литературата,най-вече за деца,че наистина не е нужно да навлизам в детайли от живота му,извън творчеството.

Раним като човек,принципен и честен,може би Кестнер е намирал утеха в хумора,а там той е просто великолепен.
Като детски автор,Ерих Кестнер е известен с книгите си"Емил и детективите", "Антон и Точица","Хвърчащата класна стая", "Двойната Лотхен",но аз избрах  в "Повтори фантазията" за своите читатели ,неговото:


Слово за първия учебен ден от Ерих Кестнер

Мили деца,

Ето че днес за първи път сядате на тези твърди чинове.Подредени сте по височина или по азбучен ред, и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в годишния сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало. Някои от вас се въртят неспокойно по местата си, сякаш седят върху нагорещена печка. Други стърчат като заковани на чиновете си. Трети се заливат в глупав смях, а червенокосото момче от третата редица е вперило настръхнал поглед към черната дъска, сякаш вижда пред себе си мрачното бъдеще. В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Оплетената от цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!

Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията - това е пътят, който ви предстои. Нищо чудно тогава, че вашето смущение е по-голямо от любопитството ви.

 Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова "на буркан", колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището. На онова сиво и извънредно голямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча: Не позволявайте да ви унищожат детството!Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.
В училище вас усърдно ви придвижват от "долното" през "средното" до "горното" стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите "излишни" стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно!

/превод от немски Венцеслав Константинов/.

Повтори фантазията - върни се в детството като чиста магия!

Ран Босилек:"Всичко хубаво привлича детето."

 От:Милена Димова

 

Неговото име е Генчо Станчев Негенцов,но всички деца и възрастни го познаваме като Ран Босилек.Роден е в Габрово и за жалост едва седемгодишен остава без баща. Както сам казва, майка му с много любов и грижа отглежда петте си деца сирачета.

Запленен от децата,той през по-голямата част от живота си твори за тях. 

Пише стихотворения,приказки,разкази,сценки,статии римувана проза – използва всичко,което може да привлече вниманието на детето.

 

Ран Босилек казва:"На детето е нужно да се покаже цялостно животът,да се въведе то постепенно в сложните човешки отношения,да се разкрият пред него взаимоотношенията между човека и природата."Той е един от създателите на художествено оформената детска книга в България.

Само за половин век е издал над 60 книги,заимствал е от народния фолклор,превеждал е ,адаптирал е истории за българските деца,но безспорен шедьовър е авторската му приказка"Патиланско царство", а баба Цоцолана е любима на няколко поколения деца.

 

Литературната общественост му е определила едно от най-предните места в историята на българския периодичен печат и книга за деца, напълно заслужено, по достойнство му е отдала любовта си като на всепризнат и любим писател - личен класик на българската художествена литература за деца.

 Ран Босилек е имал причудлив навик,обичал е да се разхожда по софийските улици и да прави свои анкети.Спирал е случайни минувачи с въпроса:Знаете ли кой е написал стихотворението"Я кажи ми,облаче ле бяло".Когато му отговорели,че е народен фолклор,той се радвал,че приемат по този начин творбата му.

За него Ангел Каралийчев пише:"Ран Босилек беше чуден човек. Той умееше да открие талантливо произведение и да насърчи млад даровит автор. На него нашата детска литература дължи своя разцвет през годините след Първата световна война.

Много са стихчетата и приказките родени от фантазията на Ран Босилек.За мен една от любимите негови приказки е "Дяволчето с бяла опашка",а от стихотворенията "Родна стряха":

Бяла, спретната къщурка,
две липи отпред.
Тука майчина милувка
сетих най-напред.

Тука, под липите стари
не веднъж играх,
тука с весели другари
скачах и се смях...

Къщичке на дните златни,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!

 "Всичко хубаво привлича детето. То обича и музиката, и приказките, и рисуването, и моделирането, и танците, и сценичните представления.То не може да не обича и стихотворенията, в които има и музика, и ритъм, и приказки, и драматични елементи."

 

Ран Босилек.

 

Повтори фантазията:Антоан дьо Сент Екзюпери

 Антоан дьо Сент Екзюпери:"Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент,на нужното място, мълчейки или говорейки,да подаря някому нужната топлина."

 

От: Милена Димова

 

 "НА ЛЕОН ВЕРТ

Моля децата да ми простят, че посвещавам тая книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение за това: тоя възрастен човек е най-добрият ми приятел в света. Имам и друго извинение: тоя възрастен човек може да разбира всичко, дори и книгите за деца. Имам и трето извинение: тоя възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ /книгата е писана през Втората световна война, когато авторът е бил в Америка, а Франция е била окупирана от германците./. Той наистина има нужда да бъде утешен. Ако всички тия извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тая книга на детето, което тоя възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били най-напред деца.Но малцина от тях си спомнят това.И така, поправям посвещението си:

НА ЛЕОН ВЕРТ,

КОГАТО Е БИЛ МАЛКО МОМЧЕ"

Помните ли този увод към книгата"Малкият принц"?Антоан дьо Сент Екзюпери е бил истински приятел!Той не случайно прави това посвещение към Леон Верт,защото основната тема в книгата е за приятелството.За
писателя,авиатор,мислител,философ,математик,изобретател...негов друг приятел поет казва:

"Да стиснеш ръката му, винаги биваше едно събитие“.

"Антоан дьо Сент-Екзюпери - необикновен човешки феномен, обичан по всички меридиани на света, в чиято сложна личност мъчно може да се отдели поетът от учения, художникът от изследователя, мъдрецът от детето." - пише Константин Константинов.
 „Той беше едновременно голям писател, голям философ, изобретател /има десет патента за изобретения/, математик, без да смятаме  - боен летец, инженер, конструктор, аеродинамик, военен герой и най-сетне приятел. В него всичко бе свързано: математика, биология, поезията на пространствата, някоя картина от борда на самолета, нещо любопитно в някоя кръчма, обичта към Блез Паскал, фокусите с карти за игра. И аз не смятам, че са различни хора Сент-Екзюпери, който играе с някое дете, и Сент-Екзюпери, който чете Платон в някое нощно кабаре на Дакар.“ - отново думи на приятел. 

И до днес литературният свят смята,че „Малкият принц“ е самият Сент-Екзюпери, който до последния си час остава едно голямо дете с чип нос и звънлив смях, тъй невероятни за тоя двуметров мъж в униформа на боен пилот или в изискан смокинг.
 Антоан дьо Сент Екзюпери е бил душата на компанията ,забавлявал е приятелите си и всички около него с фокуси на карти за игра и пускал книжни хеликоптери на деца над Неапол.
 Но същия ведър и чистосърдечен човек прави истински дълбоки,генерални констатации за хората - за честта,доблестта,куража,и отново за приятелството.

Избирам за вас няколко цитата от негови художествени произведения в "Повтори фантазията" и разбира се,неговата "Молитва":




"- Има само едно истинско богатство, и то е общуването между хората.

- Съвършенството е достигнато не когато няма какво повече да се добави, а когато няма какво да се премахне.

- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници.

 - Къде са хората?
- Хората ли? Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много. 
  
 - През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастните. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не подобри особено мнението ми за тях.

- Само децата знаят какво търсят - каза Малкият принц. - Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Молитва

Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден.

Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието

навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си.

Дари ми тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота,

а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори,

а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо.

Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето.

Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. 

Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, 

паденията и неудачите са естествена част от живота,

благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината,

но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването.

Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство.

Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.

Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент,

на нужното място, мълчейки или говорейки,

да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота.

Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки."   

 

Повтори фантазията:"Който никога не е бил дете,никога няма да бъде и възрастен." - Чарли Чаплин

Чарли Чаплин:"Който никога не е бил дете, никога няма да бъде и възрастен."

 От Милена Димова


 За почитателите на киното,Чарли Чаплин е истински кумир,бляскав,талантлив и успешен.За други е наивно смешен герой излязъл от немите филми,човекът с бомбето,широките панталони и тясното сако.Комичен образ,за който самият актьор казва,че дълго го е "търсил"във фантазията си,преди да го почувства и изиграе.

Едно е неоспоримо,сър Чарлз Спенсър Чаплин е изключително талантлив.Зад хумора и смешното,той винаги е надграждал образа на обикновения човек,с радостите и тъгите му.Безумно бедното му детство го принуждава да иска максимално финансово благополучие в живота си.Постига го с цената на много труд и заслужена доза късмет.
Какво ли е било в душата на детето Чарли да вижда макар и рядко алкохолизирания си беден баща,да живее с брат си и майка си на ръба на мизерията и да обува нейните обувки/защото е нямал свои/,когато отива да се нареди на дългата опашка за безплатен хляб,за подаяние?Той си е знаел,ние можем само да предполагаме.Но мен ме вдъхновява и личността наЧарли Чаплин,защото именно тя е двигател на успеха му.А и на таланта като развитие.
От години в социалната мрежа върви от стена на стена писмото на актьора до една от дъщерите му/Джералдин Чаплин/,писал го в заника на своя живот,пълно с разумни съвети,които й дава сякаш е библейски мъдрец.Или речта му по повод неговата седемдесетгодишнина,в която основната тема е:"Когато започнах да обичам себе си".
Чарлз Спенсър Чаплин е бил мащабен, многообразен човек и сигурна съм голямо удоволствие е било за приятелите му да бъдат в неговото обкръжение.Особено в по-късните си години,когато удоволетворен финансово,след принудителното му изгонване от Америка ,той и многолюдното му семейство отиват да живеят сред красивата природа на Швейцария.

Там той пише и своята"Автобиография",защото има какво да разкаже и остави на бъдещите хора като професионален опит,знания и преживявания.Именно в нея разказва кога се е почувствал истински щастлив - пътувайки с кораб към Англия,лежейки с последната си съпруга и голямата му любов, Уна на палубата,виждайки децата как играят наоколо и той, обикновеният турист отиващ на почивака,загърбил известността.

В много сайтове можете да прочетете в добре спазена хронология по години неговата филмография,ранни години,дата на раждане,няма да ги повтарям отново тук.Аз бих желала да ви припомня негови мисли,които озаряват и до днес, и които биха ни послужили за попътна светлина.Някои от тях свързани с детското и с детето каквато е и основната тема на "Повтори фантазията":

"- Който никога не е бил дете, никога няма да бъде и възрастен.

- Аз съм твоят баща, Жералдин! Аз съм Чарли Чаплин! Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за спящата красавица, за чудния дракон в полето… А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: “Върви си! Аз спя с мечтите на моята дъщеря!”

-Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече! Аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушуваше цял океан от гордост, а трябваше подхвърлените монети да го пресушават! Но въпреки това аз съм жив, а за живота обикновено малко се говори.

- Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената.

- Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек.
Опитай и ти!


- Спомням си, че веднъж  в Южна Франция на един надгробен паметник видях портрета на усмихнато 14-годишно момиченце, под което беше издълбана една единствена дума: Защо? Сред ужаса на скръбта е излишно да се търси отговор. Не мога да повярвам, че нашето съществуване е безсмислено или случайно, както ни уверяват някои учени. Животът и смъртта са много решителни, много неумолими, за да бъдат случайни.
Пътищата на живота и смъртта, геният покосен в разцвета на силите си, световните сътресения, катаклизми и катастрофи – всичко това може да ни изглежда безполезно и безсмислено. Но самият факт, че такива неща стават, сочи за една твърдо определена цел, която нашият триизмерен мозък не може да разбере.

- Колкото повече остарявам, толкова повече ме занимава въпросът за вярата. Ние живеем с нея повече, отколкото си мислим и постигаме чрез нея повече, отколкото съзнаваме. Според мен вярата е предвестник на всички наши идеи. Без вяра ние никога не бихме могли да развиваме хипотези и теории, никога не би съществувала наука или математика. Смятам, че вярата е едно продължение на разума. Тя е ключът, който отрича невъзможното. Да отхвърлиш вярата значи да отречеш самия себе си, да отречеш духа, който поражда всички твои сили.
Вярвам в неизвестното, във всичко, което не можем да разберем с нашия разум; вярвам, че онова което не можем да разберем, е един прост факт, но в други измерения, и че в неизвестното се крият безкрайни сили, които действат в полза на доброто.

 - Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм.

Днес наричам това „простота”.

И една любопитна подробност,мястото му на небето е гарантирано. Между астероидните пояси на Марс и Юпитер гравитира астероид, носещ неговото име.

Повтори фантазията - върни се в детството като чиста магия!

Вадим Лазаркевич - бащата  на детската илюстрация у нас.

 

От Милена Димова

 

 Детската рисунка е неделима част от всяка хубава книга за деца.Нещо повече,тя оставя зрителен знак в детето за години напред,помага му да добие представа за приказните герои,формира неговото въображение.

Вадим Лазаркевич е много важна част от моето детство.Признавам си,че не помня всеки сюжет на приказките,които съм прочела в своето детство,но когато видя негова илюстрация, спомените ми се връщат до най-малката подробност.Припомням си илюстрациите му към детски книги с много чиста радост. Това са дните на безгрижие и необятна свобода,дните на детството.Сигурна съм,че и вие ще си спомните любими моменти със следващите илюстрации.

 

Творческата кариера на Вадим Лазаркевич започва след спечелен конкурс на издателство „Паскалев”. От тогава много поколения деца са израснали с илюстрациите на художника на литературни произведения от родната и световната класика:Ран Босилек, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Константин Константинов, Дора Габе… Забележително е сътрудничеството на Лазаркевич с Ран Босилек – негов плод са книгите „Косе-Босе”, „Патиланчо”, „Патиланско царство”, „Бате Патилан”, „Тримата братя и златната ябълка”.Двамата са винаги сърдечни събеседници с децата. Причудливата приказност на илюстрациите ги превръща в класически образци на изобразителното изкуство за най-малките.
Съдбоносна се оказва срещата му с Ран Босилек, който запалва у художника любов към творчеството за деца. Лазаркевич илюстрира общо 42 книги на писателя и се утвърждава сред най-популярните за времето си илюстратори на детска литература в страната.

 Неговият стил и начин на работа не могат да бъдат сбъркани.

  

"Ако някой се заеме да проследи историческото развитие на илюстрацията за деца у нас, ще види, че нейното начало се слага от руснака Лазаркевич,който по политически причини избира България за своя втора родина" - това са думи на Илия Бешков. 

 

Бащата на художника - Вадим Константинович Лазаркевич (1870 -1948) е генерал от руската армия. Автор е на много учебници по артилерия, които се използвали дори през Втората световна война. Със своята съпруга Екатерина Петровна, която завършва Музикална консерватория в Киев, имат 3 деца - Вадим, Алексей и Милица. Те се раждат в различните гарнизони, където е служил баща им. По силата на семейните традиции синът Вадим е даден във военно училище - в Петербург завършва втори Михайловски кадетски корпус. Генералът и съпругата му виждат, че синът им Вадим има наклонност към рисуването и решават да следва Императорската художествена академия в Петербург. Тук Вадим-младши е студент само 2 години. Мобилизиран е и изпратен на фронта,където са и брат му Алексей, и баща му Вадим. В Новочеркаск тримата се срещат и решават да тръгнат далеч от болшевиките. По това време Червената армия настъпва и мъжете се прощават с Екатерина и Милица. Пътуват с кораб по Черно море и през декември 1920-а стигат до България. Двете жени остават в Новочеркаск, а по-късно се преместват в Ленинград. Когато бащата и синовете му пристигат у нас, Вадим Константинович е на 50 години, Вадим-младши на 20, а Алексей на 25. В Несебър те рисуват табелки за магазини, боядисват лодки и файтони. Вадим и Алексей тръгват към София, за да търсят по-солидно препитание. Баща им остава завинаги в Несебър, пленен от Стария град.

 Лазаркевич има издадени над 500 книги за деца и възрастни. Сред най-известните илюстрирани от Лазаркевич български детски книги са: „Комар и Мецана“ от Асен Разцветников, „Работна Мецана“ от Леда Милева, „Косе-Босе“, „Патиланско царство“ от Ран Босилек и много други. Лазаркевич илюстрира и множество преводни детски книги на световноизвестни писатели като Александър Пушкин, Вилхелм Хауф, Майн Рид, Ръдиард Киплинг, Ханс Кристиан Андерсен, Хенрик Сенкевич.

 

Повтори фантазията - върни се в детството като чиста магия!

Джим Хенсън:"Мисля, че има много начини да водиш добър живот и да израстваш духовно."

 

Милена Димова

 

Неговите герои са част от моето детство.Легендарната образователна програма"Улица Сезам"и мъпетите учеха нас,децата да броим,докато се забавляваме със смешните им диалози.С помощта на своите любимци от "Улица Сезам" поколения деца са научили основите на писането, четеното и смятането.Кукленото шоу е ориентирано най-вече за деца на възраст между две и шест години,но проучвания сочат,че е било гледано от по-големи и от родители.
 Шоуто "Улица Сезам" е спечелило 122 награди "Еми", известни като телевизионните "Оскар"-и.Поредицата е излъчвана в 140 страни - от Бангладеш до Бразилия, от Индия до Израел, от Япония до Йордания, както и в България. И макар,че самият Джим казва:"Децата не помнят това, на което ги учиш. Те помнят това, което си",мисля,че подобни детски развлекателни програми липсват днес.

Кой е Джим Хенсън?Той е роден на 24 септември 1936 г. в Грийнвил, щата Мисисипи, но прекарва голяма част от живота си във Вашингтон.  
Първият му ангажимент в телевизията е през 1960 година, когато получава предложение да създаде куклите за петминутно куклено шоу. Персонажите от това предаване се явяват прототипи на Мъпетите, в това число на най-известния от тях – Жабокът Кермит.

Поредицата"Улица Сезам", известна най-вече с куклените герои Голямото пиле, Елмо, Ърни, Бисквитеното чудовище, Оскар, Зоуи, Росита,... стартира на 10 ноември 1969 година.Джим е покорен от телевизията.Когато започва своето куклено телевизионно шоу, той казва: "Влюбих се в самата идея за телевизия, в това, че гледаш нещо, което се случва в същия момент някъде другаде на Земята."  Джим Хенсън е честен и държи да се знае,че "Улица Сезам" не е негово авторско шоу - той е нает в програмата след нейното създаване. При това се е колебаел дали да се присъедини, понеже не е искал да го смятат за бавачка на деца,но малцина ще отрекат ролята му за световната популярност на "Улица "Сезам".

Той е режисьор на британско-американският фентъзи филм "Лабиринт",продуциран от Джордж Лукас, с участието на Дейвид Бауи.В края на 80-те режисьорът разширява дейността си на автор на “същества” за чужди проекти. Сред тях с най-голям успех са “Костенурките Нинджа”, който се появява през 1990 г.  "Джим Хенсън не се промени, за да стане част от кино и телевизионната индустрия. Напротив - той промени индустрията, промени културата." - казват приятелите му.

Наричат Джим Хенсън апостола на въпросите "защо не" и "ами ако ние",за него казват,че е един от най-добрите хора на всички времена. Но най-голямата награда за този прекрасен усмихнат американец е любовта на децата.  

До смъртта си/16 май 1990 г./,Хенсън не отстъпва Жабокът Кермит никому - той движи куклата и той е нейният глас.

Миналата година/2013/,куклените герои от легендарното шоу на мъпетите бяха дарени на Музея за американска история Смитсониън по повод 77-ата годишнина от рождението на техния създател Джим Хенсън. Така Мис Пиги се събра официално със своята любов Жабокът Кърмит.

А Джим Хенсън се събра със своя син Джон в небесното царство.

Ще завърша с няколко цитата на Хенсън,които красноречиво говорят за човешките му стойности и са чудесен ориентир за нас,порасналите деца:

"- Най-изтънчените хора, които познавам са всички до един деца вътре в себе си.

- Простичкото е добро.

- Няма такова време като изгубено време.

- Когато бях млад, моята амбиция беше да бъдa един от хората, които променят света. Моята надежда е да напусна света малко по-добър поради това, че съм бил там.

- Моля ви, грижете се един за друг, обичайте се и прощавайте на всички. Животът е хубав, радвайте му се."

 

     

Милена Димова разговаря с Никола Филипов в "ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА" - личен блог

 Никола Филипов: „ Във всеки човек има нещо, което трябва да бъде уважавано, да бъде обичано.”

От автора:

Е, как да няма щастливи обстоятелства,при които двама човека се срещат,още повече ,ако единият е част от спомена за детство на другия?!

Всяка вечер очаквах чичко Филипов да покани в телевизионното студио Педя човек Лакът брада,за да ми разкаже приказка.Вярвах, че малкото човече я разказва единствено на мен.Гледа ме от малкия екран и ми говори. Имаше подобна услуга в моето детство и по телефона , но там механичният глас на разказвача,  не ми беше така занимателен и интересен.

И ето, този човек,който канеше любимият ми приказен герой  стои пред мен. Поостарял, но с великолепно чувство за самоирония, отпива от горещия чай и ми прави комплименти.Благодаря ти, чичко Филипов за оказаното внимание!

Милена Димова:

Кой е първият спомен, който изниква в съзнанието ти, когато заговориш за детството?

Никола Филипов:

 Първата любов, разбира се! Във второ отделение бях, обаче не мога да си спомня  как се казваше момичето, само фамилията й помня Попова. Но това беше платоническа любов... и все пак виж, след седемдесет години това е първият спомен, който идва на гости в съзнанието ми. Иначе детството ми е свързано  с училище „Йосиф Ковачев”.Там изкарах началното си образование.После ме записаха в трета мъжка гимназия и накрая завърших ВИТИЗ,но вече не бях дете, а студент/смее се/. Мотото на разговора ни е „Повтори фантазията” обаче за жалост в годините на моето детство се живееше много бедно и трудно, и място за фантазия нямаше. Нашият детски живот беше изключително скромен.Аз си играех с кибритени кутийки, правех си корабчета от дъски, една носна кърпа ми служеше за платна на корабчетата ,и така. Къде ти лукса да си позволиш някакви мечти! Но имах все пак едно скромно желание – на съседната улица до нас имаше бозаджийница и аз си мечтаех някой от там всяка сутрин да ми носи боза.Скромно желание, но детско и мое.

Милена Димова:

 На какво ти ухае детството, освен на боза за закуска в мечтите ти?

Никола Филипов:

Трудно ми е да изровя аромат, минали са толкова години от тогава.Но имах един братовчед, който като ни идваше на гости, а той беше от Павликени винаги носеше едни големи пити хляб, една педя дебели. И понеже беше гладно време режеше ми сутрин само по една филия, която изпичах на печката / чичко Филипов започва да преглъща от връщането към този спомен/.Ето този мирис на печен хляб, който аз мажех с чиста свинска мас, вероятно няма да забравя никога.

Милена Димова:

Къде премина твоето детство?

Никола Филипов:

В София, тук съм и роден. Но майка ми беше от Велико Търново, а баща ми от Карнобат. Летата ми минаваха в една хубава стара къща в Търново. Сега ще ти разкажа нещо хем смешно, хем странно като се сетих за детските си лета. Тогава за първи път/ и последен/ живях три дни в цигански катун. И хванах едни хубави, бели, чисти въшки та после ме остригаха и ме къпаха три дни по ред всеки ден по два часа. Отидох до катуна уж, само, за да се разходя, обаче ми хареса и реших да остана. А катуна беше на един километър от майчината ми къща.Там се сприятелих с едни малки момиченца циганчета, те бяха на моята възраст.Аз ги попитах:”Мога ли да остана?” , те казаха :”Да, остани колкото искаш”, така и стана. Там за първи път ядох питка от бяло брашно печена на жар,след това разчупена на коляно, притисната на две и вътре пълна с бяло, мазно, натурално  краве сирене. Това ми беше закуската в катуна.

Милена Димова:

А майка ти и баща ти не се ли притесняваха за теб? Не те ли потърсиха?

Никола Филипов:

  Аз не бях съвсем малък, може би някъде към четвърти клас. А и на майка ми циганите й бяха казали, че съм при тях и си играя, така, че не помня тя да се е притеснявала. Не ми се кара изобщо.

Милена Димова:

 Деца от няколко поколения се обръщат към теб с прозвището „чичко Филипов”. Харесва ли ти това обръщение?

Никола Филипов:

Не искам да се хваля, аз имам орден и държавно звание, но най-голямата ми награда е това, че хората се обръщат към мен с „чичко Филипов”. Кръстник ми е Слава Рачева, с която работехме в „Лека нощ деца” и създадохме легендата Педя Човек Лакът Брада.Аз бях много щастлив от тази си изява извън новинарството, защото като актьор завършил ВИТИЗ имах нужда да подхраня моето актьорско същество. Ръководството на Национална телевизия не ме пускаше един концерт да водя, а много исках да съм конферансие понякога. Защото освен новинар аз исках да бъда и актьор, но... не се оплаквам.

Милена Димова:

Казваш, че по природа си социален тип и бързо се сприятеляваш.Обичаш хората, така ли?

Никола Филипов:

Аз не мога да живея без хора около мен, без компании.Особено в младите си години не спирах да организирам сбирки.Колкото и нескромно да звучи аз много харесвам една черта от своя характер, че мога да бъда приятел с абсолютно всеки човек.Без никакво значение от това дали е колар, дали е калайджия или академик.

Милена Димова:

 Научава ли се тази любов към хората в детските години или е вродено качество?

Никола Филипов:

 Предполагам, че е вродено, но все си мисля, че и ВИТИЗ /НАТФИЗ/малко ми е помогнал.

Милена Димова:

 А не ти ли се е случвало да бъдеш разочарован или предаден именно от хора, които обичаш?

Никола Филипов:

 Трудно ми е да ти отговоря.Може би не съм слагал на сърце подобни разочарования, каквито е имало в живота ми. Но моето верую още като телевизионен говорител в „Новини”-те беше - уважавам всички хора/тъй наречените зрители/ и единствената разлика между мен и тях е, че аз знам новините малко по-рано. Не мога, не съм способен да не уважавам своята публика, хората.А любовта ми към човека идва и от друго – от книгите, които съм прочел в живота си.Обичам художествената литература, която разкрива чувствата на героите, техните емоции и преживявания, където те и обичат, и страдат, но са честни към себе си и към другите. Където героите имат достойнство, доблест и чест. И може би в желанието си да бъда като тях аз съм изградил този рефлекс на любов към всички.От българските автори още като дете обичах да чета Елин Пелин и неговата никак не само детска литература.Обичах Йовков - „Старопланински легенди”.Това са книги, които дето се казва съм попил.А в тях основният мотив е любовта към хората.Иначе в световен мащаб една от най-любимите ми книги е „Тримата другари” на Ерих Мария Ремарк. От литературата научих, че във всеки човек има нещо, което трябва да бъде уважавано, нещо, което да бъде обичано.Не можеш да мразиш само, трябва и да обичаш.Спокойно мога да кажа, че за себе си аз вече съм прочел всичко, което е трябвало да прочета.

Милена Димова:

 А на кое място поставяш музиката в своя живот, ако изобщо е възможно да направиш такава класация?

Никола Филипов:

Знаеш ли, моите мечти винаги ме отвеждат там, където може да ме отведе една хубава книга, една хубава музика, под формата на опера или на концерт.Това е свят нереален, но вълшебен.Бих го нарекъл ангелски дори.

Милена Димова:

Казваш, че когато около теб звучи хубава музика ти ставаш човек без проблеми, което е много хубаво, защото може никога да нямаш проблеми, след като си открил решението?

Никола Филипов:

/смее се/ Аз съм намерил разковничето за моето щастие.Обожавам оперният певец Борис Христов, за мен той е най-яркият талант в нашата оперна история, без да омаловажавам всички други талантливи български оперни певци.Имал съм лична среща с него, която ще помня до края на дните си. Сетя ли се за този вълшебен миг от моя дълъг живот винаги се просълзявам/ в нашия разговор чичко Филипов не направи изключение и сълзите бликнаха от ярко сините му по детски чисти очи/.

Милена Димова:

 Аз не подкрепям твърдението, че момчетата не бива да плачат.

Никола Филипов:

 Ама,разбира се!Това са глупости, нека да конкретизирам само –не бива да плачат за изгубена любов, тъй като всяка изгубена любов отваря място за нова.А иначе могат да плачат колкото си искат, както правя и аз в този момент.Живота ни поднася толкова сурови изпитания, че понякога една мъжка сълза е нещо много достойно. Винаги тъгувам, когато препрочитам книгата”Тримата другари”, защото там една изключително красива любов е погубена от смъртта на главната героиня. Е, как да не е жесток живота дори само в един роман?! Аз съм за това красивата любов да живее дълго време. Наречи ме романтик, но съм си такъв. Разчувствам се и съпреживявам, както в литературата, така и в музиката, но и се спасявам чрез тях.

Виж какво,Милена едни хора пият и си мислят, че от тъжните моменти ще ги спаси алкохола, други вдигат високи скорости с автомобилите си, за да се избавят от трудностите.Мен от такива моменти ме спасява само и единствено музиката от „Травиата”. Много  често я слушам като я разделям на части, действие по действие – съвсем като лечебна терапия на глътки, на глътки.

Милена Димова:

 Казваш за себе си, че си архаичен човек. Защо сам си слагаш определeние?

Никола Филипов:

 Аз съм над осемдесетгодишен. Вероятно това са годините, в които човек трябва да си дава ясна сметка какво представлява. И да си отговаря на вътрешните въпроси честно и откровено.

Милена Димова:

Какви въпроси ти задава твоя вътрешен глас?

Никола Филипов:

 Вечните въпроси, които човек си задава, ако има нагласата да си задава въпроси, защото повечето хора според мен въобще не си задават въпроси. Но ето част от моите – защо дадено нещо или момент са хубави и не би ли могло да бъдат още по-хубави? Защо приятелството е дар? И ако го имаш дръж го здраво и не го пускай, докaто си жив.Ако имаш любов-пази я! Хората остаряват, сбръчкват се, но любовта им остава млада щом я имат.Така, че въпроси колкото искаш ...отговорите са малко!