/приказки за деца,които вярват в чудеса/
Автор:Милена Димова
ГЛАВА 6
НЕ ВСЕКИ ЛАСКАТЕЛ Е ПРИЯТЕЛ
Гълъбчето Додо кацна до градския котарак с дългите мустаци,който от години приемаше парка за свой дом.Май всички котараци имат тази черта в характера си да се чувстват господари на мястото,където живеят:
- О,подушвам миризма на непознат тук! - измърка градският котарак с дългите мустаци и изправи шарената си опашка като антена.
- Приятно ми е да се запознаем! - каза Додо и разпери крило за поздрав.
- Гледай ти колко си любезен!
- Да,мама Палома и татко Бланко ме възпитаха добре.-каза той и с благодарност си спомни съвета на госпожа Палома:
- Ще дойде време,миличък да пораснеш и да разбереш какъв е света около теб не на думи,а на действия.Каквото и да ти говоря аз няма да те предпазя или убедя,докато ти не преживееш всичко сам по свой уникален начин.Право на всеки гълъб е да има личен избор и опит.Винаги,когато решиш можеш да се върнеш при нас помъдрял и преживял безброй приключения.
Додо си спомни думите на своята майчица и от тях му се стопли сърцето в дъждовния ден:
- Ела насам...как ти беше името? - изкомандва го градският котарак с дългите мустаци.
- Додо.
- Ела по-блзо до мен Додо да си поговорим.
Додо нямаше много вяра на градския котарак с дългите мустаци.Очите на мустакаткото блестяха заплашително,лапите му нервно се свиваха,а ноктите му стърчаха от тях като пирони:
- Защо,не ме ли чуваш и от тук?
- Ех,че си недоверчив!Какъв приятел ще ми бъдеш,ако ми нямаш доверие?
- Ти наистина ли искаш да си ми приятел? - зарадва се Додо и пристъпи напред. - Аз си нямам още приятели...освен един дъждовен облак,който ми помогна да кацна.
- Колко си глупав Додо,облаците не могат да бъдат приятели!Те изчезват толкова бързо,колкото и се появяват в небето.Техният живот трае кратко,колкото да нарисуват някоя фигура,или да се спукат като балони и от тях да потече дъжд.Аз мога да бъда твой приятел,мога да те закрилям и пазя.Аз съм силен,и смел, и красив.Всички котки ме обичат, а на котараците отдавна съм им взел страха и те вече не водят битки с мен.Аз съм господарят на този парк,аз определям правилата.Аз решавам кой ще влиза и кой ще излиза.Аз и никой друг.
Ах,че надменен котарак!С това"аз" чак взе да става смешен Но Додо беше малко гълъбче и имаше още много въпроси за задаване:
- Защо само ти?Нямате ли си котешки съвет на старейшините?
- Че каква е ползата от подобни съвети.Аз съм съвета.Всичко се решава със сила.Аз съм по-силен,значи печеля.
- Не,така не е правилно.Нашите старейшини също понякога мислят като теб,но когато се върна отново вкъщи ще им кажа,че грешат.Не винаги само силните физически побеждават.Трябва да бъдем приятели,за да се подкрепяме,а не да воюваме и да се бием.Ще се появи по-силен и от теб,котарако.Не можеш да бъдеш единствен.
- Пълни дивотии,ти си ужасно глупав гълъб и никак не разбираш какъв е уличния живот!Сигурно до вчера майка ти те е хранила в човката,а днес вече ми се правиш на важен,че и съвети ми даваш.
- Не,аз просто си мислех на глас...
- Спри да мислиш.Ти имаш птичи мозък и не ти е дадено да мислиш.Идвай бързо насам,започна да ми писва от твоите дрънканици.
- Не искам. - Додо беше огорчен от лошото отношение на градския котарак с дългите мустаци.Той беше груб и властен,а никой с подобно поведение не можеше да те накара да му бъдеш приятел.
- Защо? - опули се котарака.Той не очакваше такава смелост от малкото гълъбче.
- Не ми вдъхваш доверие. - призна си честно Додо.
Котаракът побърза да стане любезен насила:
- Извинявай,извинявай,но този дъжд ме изнерви до крайност!
- А пък на мен ми е студено.
- Ела,аз ще те стопля.Ще те прегърна в силните си лапи и ще ти стане топло като в майчиното гнездо.
Додо повярва,може би,защото му стана мъчно за топлото крило на мама Палома.Той отиде при градския котарак с дългите мустаци и доверчиво се сгуши в лапите му.Но вместо да го стопли измамникът извади ноктите си и така силно прободе гълъбчето,че то изпищя от болка.Котаракът го приклещи и лакомо се заоблизва.Искаше му се да го излапа наведъж.
Но Додо не знаеше,че в мое лице има верен човешки спасител.И аз не знаех,просто пак се оказах на правилното място в точния момент.Разхождах кучето си в парка,когато станах свидетел на бедата.Познах малкото гълъбче,то беше същото,което нахраних тази сутрин с трошички.Тропнах силно с крак и отвързах кучето.То хукна да гони градският котарак с бесен лай.Приближих се до Додо.Поех го внимателно и го опипах,за да разбера дали не е ранен.Той стреснато ме погледна..Когато веднъж се довериш на някого и разбереш,че той те лъже ставаш предпазлив към всеки друг.
- Няма нищо.Юнак без рани не може! - казах му аз и го сложих в един празен кашон от шоколадови вафли,който се търкаляше наоколо.
- Така,това ще е домът ти за тази нощ.
Взех кашона и го скрих под една пейка в края на парка.После извиках кучето си.То така беше сплашило наперения котарак,че цялата му смелост се беше изпарила яко дим и сега стоеше заклещен между клоните на най-високото дърво.Вече нямаше да се перчи наляво и надясно,че бил най-силен и единствен.В края на краищата парка е дом за много животинки,за птички,за пчелички,за калинки,за охлюви...За жалост и за някои бездомни кученца и котета,лишени от ласки и грижи.И никой няма право да се разпорежда като единствен господар на парка.
Видях Додо да ми маха уморено с крило за "довиждане".После сви главичка под него и заспа спокоен:
- До нови срещи! - помахах му и аз. - Бъди внимателен!
