Translate
събота, 16 февруари 2013 г.
петък, 15 февруари 2013 г.
Mилена Димова разговаря с режисьора Теди Москов в личния си блог"Повтори фантазията"
Теди Москов:"Случайността е другото име на Господ "/Фелини/.
Автор:Милена Димова
/вместо увод/
Теди Москов има свои музикални предпочитания,на които държи.Пиша това понеже нашият разговор можеше и да не се проведе.
Още,когато стартирах предаването имах идеята, музиката да бъде по желание на госта.Теди Москов бе един от първите ми гости в БНР.Аз тепърва навлизах в радио атмосферата. Бях свикнала да има камера пред мен като водеща на телевизионното предаване"София блиц",което стоя 10 години на екран.А сега само микрофон и маса./хората в телевизионния бранш ще ме разберат/.
Нужно е да има слягане и напасване с екипа, с който работиш.По това време аз минавах като метеор през някое от студиата в БНР,провеждах приятните разговори със своите гости и бързах да се спася от лудостта и трафика на София в Орешак/Троянския Балкан/,където творя и пребивавам от известно време/.
Нямах постоянен музикален редактор,музиката избираше този,който е на смяна в момента на записа.
Та Теди Москов казал предварително каква музика да звучи,но редактора на смяна му избрал не точно тези заглавия,а около тях.По този повод се сещам за един виц" не точно във...,ами около",но е нецензурен и ще го пропусна.
Когато разбра каква е работата, Теди Москов директно реши да си тръгне.Не можех нищо да направя,беше негово право.Той грабна ключовете от колата си и тръгна...след малко се върна с един куп дискове.Личната му музикална колекция от автомобила спаси положението и вече усмихнати бяхме готови да започнем разговора.
Благодаря на Теди Москов!Не само,защото спаси предаването,но и затова,че беше откровен и честен в "ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".
Милена Димова: Завръщаш ли се в детството си и кога го правиш?
Теди Москов: Не намирам нищо лошо в подобно завръщане,лошото е,ако човек не успее да избяга от детските си дни.Тоест мама и татко цял живот да го издържат,да бъде необразован,да не се занимава с нищо,а само да си играе.За щастие аз съчетавам играта с работата си,нали уж съм режисьор! Затова и детството присъства в мен винаги.
Милена Димова:Майка ти/Рада Москова/ помагаше ли ти в избора на детска,а по-късно и на младежка литература?
Теди Москов: Не чак толкова,избора си беше мой.Веднага след като се научих да чета някъде на около пет прочетох"Дон Кихот".Първо ме възхитиха рисунките на старото издание,то бяха едни рицари,коне...Реших,че трябва да я прочета,за да разбера какво обрисуват тези картинки.До такава степен заживях с героите от книгата,че бях винаги третият там.А тя една дълга,дълга книга мислех си,че ще е по-дълга от живота ми.Оказа се,че не е така, слава Богу,но с добра книга съм направил прохождането си в литературата.После прочетох"Том Сойер","Мечо Пух"...,тези вечните книги.Много ме радва "Дао"-то на Пух,изключително философско четиво от гледна точка на даоизмът.
Милена Димова:"Колкото повече,толкова повече"казва Мечо Пух в детската приказка.Ти максималист ли си?
Теди Москов:Аз съм максималист,но не за себе си,а за работния процес.Искам да направя всичко така,както съм си го представял.Е,не съм имал този шанс до сега!
Милена Димова:Как изглеждаше в детските си години?
Теди Москов:Момченцето Теди беше слабо и русо/замисля се/...да,слабо и русо/ убеден е в образа,който обрисува/. Ние живеехме в едностаен апартамент.Майка ми и баща ми често имаха гости и аз израснах в една ниша с пейки,където подслушвах какво си говорят възрастните.И до днес моите най-добри приятели в живота са родителите ми.
Милена Димова: Помниш ли да е имало граница между детството и възмъжаването ти?
Теди Москов: Да,имах много ужасен ден на раздяла с детството си,когато в училището дойдоха сексолози да ни питат дали усещаме разни неща,имали ли сме вече нощни полюции...Аз изведнъж разбрах,че по някакъв начин ще изляза от безгрижното детство и ще започнат да ме занимават разни телесни работи.Уплаших се.Дори се разплаках след този разговор за секса.Тогава разбрах,че живота ми няма да е спокоен,изпълнен с детски фантазии.
Между другото аз много обичах все сам да си играя като дете.Организирах си тенис първенства вкъщи с една хилка от федербал и по-лека топка.Леглото беше мрежата и винаги всички роли изпълнявах сам,бях и коментатора,и играча,и публиката.Дуелирах се и винаги го правех с въображаеми противници,изобщо приключенията бяха моята детска страст.И пак се връщам на книгите,защото без тях не може.Швейк го прочетох именно тогава.Булгаков с "Майстора и Маргарита"го прочетох по-трудно,даже го оставях два-три пъти.
Милена Димова: Но после именно този роман силно ти повлиява в творческата работа,нали?
Теди Москов: После ми повлия страшно много,защото е една от най-великите книги,но не е за деца.
Милена Димова: Има ли тъга в детството ти, Теди?
Теди Москов: Има.Например като те преместят в друго училище и всички големи започнат да те бият.Освен това"дребен" като ти викат не е никак приятно,това са моите комплекси в детството.
Милена Димова: На какво ти ухае детството?
Теди Москов:Аромати не помня,но помня как се катерехме по дърветата с двама братя близнаци .Те бяха като маймуни,а аз втори след тях.Нямаше дърво,по което да не сме се катерили.После майка ми написа сценария "Горе на черешата".Такова беше моето детство.
Милена Димова:Как сте се разминали без рани и по-тежки охлузвания?
Теди Москов:Чудна работа!Веднъж паднах,но колана на ученическата ми престилка се закачи на един дебел клон и ме задържа.
Милена Димова: Повлияха ли родителите ти на твоя избор да учиш за режисьор?
Теди Москов: Да,при това съзнателно.Моето детство премина по театрите,защото майка ми и баща ми бяха дежурни лекари там.Освен това баща ми свиреше и на хармоника, бил е в оркестъра на Леа Иванова и Кристиян Платов.Обикалял е света в най-трудните години за обикаляне.Та покрай тях и аз бях"дежурен"на всяко едно представление в Младежкия театър.А...сещам се,ето го любимия аромат от детството.Мирис на декори,на ателиета и сцена.Бях много озадачен,когато веднъж заведох мои приятелчета в театъра и им показах всички тайни преходи от ложата до сцената,пък те въобще не проявиха любопитство.А за мен това си беше цяло пътешествие!
Милена Димова:Любимо занимание на децата е да се крият в малки пространства.Помниш ли,Пипи Дългото Чорапче си имаше тайник на едно дърво,на което растяха и шишета с лимонада?
Теди Москов: Да,аз обаче си имам друг любим герой на Астрид Линдгрен и това е Карлсон.Плакал съм от смях на неговите истории.Като дете имахме с майка ми и баща ми едно любимо място в Родопите,където един учител Чернев ни даваше къщата си под наем.Цяло лято бяхме там.И именно в тази къща веднъж направихме театрално представление по сценката,дето Карлсон се престори на призрак. Със система от макари и въжета куклата нахлу в кухнята и цопна в супата.
Милена Димова:За теб казват,че имаш изключителна фантазия.Съхранил си я от детството и сега май само я доразвиваш?
Теди Москов: За жалост моята фантазия има вече болезнени уклони,тъй като преживях катастрофа в Германия и сега ми е засегната дясната половина на мозъка.За да си я възвърна постоянно трябва да тренирам фантазията си.Понякога обаче ми идва малко повече от хрумвания!Не мога да си реализирам представленията.
Милена Димова: Казваш,че комедията и трагедията вървят в една крачка?
Теди Москов: Така съм се мъчил да бъде винаги,когато съм работил.Но ще ти кажа нещо друго - случайността е другото име на Господ,казал го е Фелини,аз само ти го предавам.
Милена Димова: Случайността ли те събра с Мая Новоселска?
Теди Москов:
Да.За първи път я видях във ВИТИЗ на кандидат студентски изпит как живо танцува.Казах си: :"Дано,ако ме приемат съм в нейния клас."После дойде едно момче,което "на меко"ме попита дали имам хубава музика,беше Кръстю Лафазанов.Така с Мая и Кръстю ми минаха студентските години.Голяма емоция беше!
Но като цяло в детството си аз бях женомразец,защото момичетата бяха много кьопави и не можеха да се катерят по дърветата./ двамата се усмихваме и изведнъж ми хрумва да поведа разговора в различна посока./
Милена Димова:Какво е за теб Пътя?Каза,че харесваш "Дао -то на Пух".Вярваш ли,че именно в детството започва Пътя ни в духовен смисъл?
Теди Москов:Аз дори направих цял спектакъл"Пътува Одисей"като препратка към пътуващите хора,към пътешествениците.За мен пътя е цел.Аз обичам да пътувам и да се сменят картинките пред очите ми.Обичам да преминавам през места,хора и неща без да се заседявам,иначе досега отдавна да бях постъпил на работа в някой театър.А така винаги съм гост режисьор.Преспивам и да ме няма,както се казва.
Милена Димова:Това ли е творческата свобода?
Теди Москов:Това е.Истинският пътешественик не винаги трябва да има цел на пътуването и крайна точка.Цитирам Лао Дзъ.
Милена Димова:Живота ни е низ от дестинации във физически и в духовен план,но ние решаваме дали да посетим всички,или някои само да си ги представим.Май и това стига,за да поддържаме огъня на фантазията си жив?
Теди Москов:Да,да можеш да пътуваш в рамките на една стая дори.Не е казано,че трябва да пътуваш постоянно.Знанието се получава навсякъде.
Милена Димова: Пътуваш ли сам в тишината на своите мисли?
Теди Москов:Много обичам да пътувам и в преносен и в буквален смисъл.За едно се моля само,винаги да имам пари за бензин!
Водещата Милена Димова с Теди Москов.
четвъртък, 14 февруари 2013 г.
Здравейте,аз съм Милена!
Това е моя личен блог "ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".Ще се радвам да станете мои приятели,читатели и последователи.Тук основна тема е фантазията.А къде фантазията на човек е най-мощна,ако не в детството?!Ще пиша и разказвам за детските спомени на популярни артисти,писатели,художници,спортисти,с които съм се срещала през годините.
Но ще разказвам и свои лични истории през призмата на стиховете си,есета,разкази и приказки,които пиша за деца и пораснали такива.
Да запазиш детето в себе си,да го чуваш и да съпреживяваш чрез него е най-добрата фантазия,която може да ни се случи като хора.Това не е просто фантазия,а чудо.
До скоро.Бъдете фантазни!
Милена.
Това е моя личен блог "ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".Ще се радвам да станете мои приятели,читатели и последователи.Тук основна тема е фантазията.А къде фантазията на човек е най-мощна,ако не в детството?!Ще пиша и разказвам за детските спомени на популярни артисти,писатели,художници,спортисти,с които съм се срещала през годините.
Но ще разказвам и свои лични истории през призмата на стиховете си,есета,разкази и приказки,които пиша за деца и пораснали такива.
Да запазиш детето в себе си,да го чуваш и да съпреживяваш чрез него е най-добрата фантазия,която може да ни се случи като хора.Това не е просто фантазия,а чудо.
И за чудеса ще пиша в блога си,които обичам да наричам Попътни.Това са онези дребни случки и преживявания,които осмислят деня ни.
До скоро.Бъдете фантазни!
Милена.
сряда, 13 февруари 2013 г.
СВЕТОВЕ ОТ ФАНТАЗИИ Автор:Милена Димова
Чуй песента на птиците и после ми кажи,че хармония не съществува,опитай любовта на любимия и пак твърди,че няма пълно щастие.Витае някъде около нас и между нас енергия,която няма как да пипнем или да обхванем.Това е толкова типично за човеците,все да усетят,да докоснат...да докажат,че разумът им съществува.Не е необходимо непременно да докоснем някого,за да съпреживеем емоцията,която ни е завладяла и прави волтова дъга с енергията ни свише.
Някъде в друг паралелен свят дъгата е толкова реална,колкото и моята фантазия от детството!
Някъде в паралелен свят на моя страховете ми не съществуват,опасенията ми също,кратките предателства и тъжни заключения,нито грубостта на думите изречени от друг,плющящи още в ушите ми.
Царе сме да се нараняваме взаимно.Ние хората умеем това,като че ли и най-добре!
Аз вярвам в онзи мой калейдоскопен паралелен свят,където няма болка,а песента на птиците ме кара да танцувам като самодива единствена и истинска,единствена и искана. Там цветовете на дъгата като лиани се спускат над главата ми и разлюляват моята фантазия,завъртат я и тя се рее в изблиците ми от радост и възторг.
Аз знам,че този свят реално съществува някъде,не само в моето въображение,не в приказките за деца или в умореното съзнание на нараними романтици. И този паралелен свят очаква нечия фантазия да го покани.
Кажи ми после,че няма място за спасение,или,че вечната любов не съществува,когато съм погалена с енергия във време безгранично.И после се опитай да ме нараниш, не става!
На моя свят законите са други и там живеем само две отделни части от единно цяло...,защото винаги са нужни двама като нас.
Милена Димова"ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА"
Някъде в друг паралелен свят дъгата е толкова реална,колкото и моята фантазия от детството!
Някъде в паралелен свят на моя страховете ми не съществуват,опасенията ми също,кратките предателства и тъжни заключения,нито грубостта на думите изречени от друг,плющящи още в ушите ми.
Царе сме да се нараняваме взаимно.Ние хората умеем това,като че ли и най-добре!
Аз вярвам в онзи мой калейдоскопен паралелен свят,където няма болка,а песента на птиците ме кара да танцувам като самодива единствена и истинска,единствена и искана. Там цветовете на дъгата като лиани се спускат над главата ми и разлюляват моята фантазия,завъртат я и тя се рее в изблиците ми от радост и възторг.
Аз знам,че този свят реално съществува някъде,не само в моето въображение,не в приказките за деца или в умореното съзнание на нараними романтици. И този паралелен свят очаква нечия фантазия да го покани.
Кажи ми после,че няма място за спасение,или,че вечната любов не съществува,когато съм погалена с енергия във време безгранично.И после се опитай да ме нараниш, не става!
На моя свят законите са други и там живеем само две отделни части от единно цяло...,защото винаги са нужни двама като нас.
Милена Димова"ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА"
Повтори фантазията с гост Велко Кънев/в памет на актьора/
Велко Кънев:"Човек трябва да бъде честен към пътя,който извървява"
Автор:Милена Димова
„Господ изваял човека от глина.Останало му едно късче и Той го попитал: ”Какво искаш да ти направя от това парче глина?”
„Направи ми щастие.” –помолил го човека. Тогава Господ без да промълви и дума, просто сложил парчето глина в шепата му.”
Милена Димова:
/Започнах разговора с Велко Кънев като му прочетох мъдростта за човешкото щастие,а той се засмя и каза/:
Велко Кънев:
Аз пък се сетих за онази притча на какво най-много се смеел Господ.Той се смеел на хората, когато си пожелават нещо и кроят големи планове. Дали в неговите очи изглеждаме такива, каквито искаме да бъдем? /замисля се/.
Слава Богу, че понякога ни чува и сбъдва някоя и друга човешка мечта, без която не можем.
Милена Димова:
Какво е за теб фантазията на детето?
Велко Кънев:
Детската фантазия, детското живеене, детския блясък е един лакмус за актьора. Правиш си изводите доколко си истински и искрен. Аз приемам детската публика като коректив. Красиво е да мамиш детето с приказка, с фантазия, но е нечестно да си нечестен с него. Първите зрители на Чарли Чаплин винаги са били деца. Той ги е събирал в студиото и им е прожектирал новите си филми. И по реакцията на децата после е правил и поправките си.На мен също ми се е случвало да променям цели роли от срещата ми с по-млада публика.Откровеността им понякога в мен събужда едно заспало чувство и покрай тяхната откровеност акцентирам на детайлите в образа, които за съжаление ние възрастните не сме уловили. Реакцията на голямата публика/нека така да нарека възрастните/ е била по-смирена, по-мисловна, докато детето много добре връзва емоцията с мисълта.
Голямата ми дъщеря навремето, когато беше малка /смее се на каламбура от думи/ излиза от мое представление и плаче. А и аз тогава съм още млад актьор. Майка й я държи на ръце и не можем да я усмирим. Тя реве със сълзи в продължение на пет минути. Най-накрая майка й я пита:” Спри бе Кате, защо плачеш, миличко?”- а тя казва:”Как да не плача, когато на татко най-много му се смяха.”
Това като, че ли беше първата истинска оценка за моята работа и я получих от дъщеря си.
Милена Димова:
Разкажи ми ти какво дете си бил, къде си отраснал?
Велко Кънев:
Роден съм в Елхово и свързвам детството си с времето на журовете, тъй наречените днешни купони, ама не точно. На дългите разходки по Главната улица на града. Спомените веднага ме връщат към вечерите в читалището, училището, игрите,забавите...Помня моята класна ръководителка Фучеджиева, която ни разхождаше нас учениците по Главната и много обичаше да дава съвети на момичетата. А ние момчетата я слушахме, за да правим точно обратното.Шегата настрана, но и досега, когато играя една своя роля в Народния театър на даскала моята преподавателка много често излиза в съзнанието ми.Та тя учеше момичетата от нашия клас да не правят грешки. Но после като студент научих друг много ценен съвет от Апостол Карамитев, моя УЧИТЕЛ с главни букви:”Аз сега ви казвам от какво да се пазите, ама докато не мине през вас тази работа вие няма да го усетите.”
Така стана и в моя живот.Уроците бяха много, но грешките пак ги направих. /замисля се и се просълзява/.
Свързвам детството си с река Тунджа, разбира се! Там имаше едно казино, един дансинг, после реката го изрина и той пропадна.А после пък в ресторант „Москва” в Елхово си направихме абитуриенския бал. Много красиво беше! Спомени, спомени...
Милена Димова:
Разкажи ми за твоите родители?
Велко Кънев:
Баща ми беше шивач, той почина. Бог да го прости, беше много сприхав човек, но същевременно с това много чистосърдечен, милозлив. А майка ми беше стожера в семейството ни.Здравата ръка!Бая съм обикалял къщата, защото ме гонеше с точилката,но благодарение на нея станахме хора и аз и брат ми.
Шейсетте и седемдесетте години на миналия век бяха много трудни и много трябваше да се работи. Заплатите бяха ниски и трябваше да се пести. Работил съм на бригада в студентските си години да изкарам трийсет лева, за да отида на море. Поливал съм царевица тук в София. Изобщо студентските ми години минаха много бедно, но никога не съм се оплаквал.Нося детското в себе си и до днес, на едно безгрижие и детска радост!
Милена Димова:
Детството фантазия ли е, освен, че е вълшебство?
Велко Кънев:
За мен детството не е фантазия, а реалност. Аз се славя с това, че съм голям реалист и не искам да слагам украшения на своето детство.
Най-яркият ми спомен от онези безгрижни години е един детски лагер. Това беше и първото ми излизане от вкъщи сам. Заведоха ни в Балкана в едни бараки,но за мен това бяха най-тайнствените къщички, които съм виждал. А отделно бях влюбен в дружинната ръководитека и я преследвах съвсем по детски.Толкова вълнуващо беше цялото изживяване сега като се сетя. Права си, може би все пак детството е някаква магия, едно необходимо втурване през живота, през почти нереалното.
Милена Димова:
Добротата обаче е съвсем реална, според теб тя учи ли се? Ти си добър човек, кой те научи на това?
Велко Кънев:
Много ти благодаря, но аз специално не съм карал школа по доброта. Гледал съм какво са правили родителите ми, как са делили залъка си, как са раздавали по празниците на по-бедните.Когато закъса някой съберат се всички и му помогнат.За изливане на плоча на къща пак се събират и така... Това бяха уроците на моето детство от възрастните. Да не гледаш винаги кое колко струва, а да мислиш за човека.Защото, когато другият е добре, ти ще бъдеш още по-добре. Не съм учен да тъпча, да мачкам хората. Учен съм добротата да е приоритет. Макар, че пък днес не е добре да си точно такъв. Агресията е добро качество днес. Може би ще се окаже един ден, че моите качества са лоши знаци.
Милена Димова:
Как се втурна в любовта си към театъра?
Велко Кънев:
То си беше точно втурване/хареса му думата, засмя се/.
Цялото ми детство е свързано, ей с това втурване към театъра. То не беше тръгване, а втурване. Още в четвърти клас изиграх в читалището Анушкин на Гогол от „Женитба”.Само аз дете, а всички около мен възрастни. Какъв Анушкин съм бил не знам, но много ми се радваха.
Човек трябва да бъде честен към пътя, който извървява. Не трябва да го заместваме с друго, няма нищо лошо да бъдем верни на това, което сме преживели.
Милена Димова:
Какъв е твоят музикален фон на живота?
Велко Кънев:
Много обичам и музиката!Тя също е част от моето детство.Свирил съм на акордеон, после на йоника и то ходех на уроци при капел майстора на Военния оркестър в Елхово.Знаеш ли, аз винаги ползвам своите мигове от детството, те живеят в мен. Може би излизат по необичаен начин, както с примера, който ти дадох с ролята ми на даскала или поп Кръстьо от „Великденско вино”. Винаги, когато играя тази роля в съзнанието ми изниква пространството на моя роден град, на моето детство. Изниква чувството за раждането на Левски в моето сърце. Ей такива едни връзки правя от своя живот към ролите си.Може би тайната на превъплъщението е докосването ти до истинските мигове на твоя живот?
Милена Димова:
Имат ли аромат спомените от детството?
Велко Кънев:
Имат. Детството ми ухае на чисто,защото чистото има неповторимо ухание. Най-прекрасното ухание! И когато изпитвам понякога вътрешно удоволетворение се докосвам до нещо такова много чисто. Като усещането за дете. Сантиментален ме наречи, обаче и до днес си ме вълнува силно една снимка, за за една среща, спомен почти все още детски – петнадесет момичета и петнадесет момчета със светнали очи, които тръгваме към живота. Не мога ей, така просто да минавам през спомените на живота без да срещам знаци по пътя.
Милена Димова:
Какво е за теб пътя?
Велко Кънев:
Моят живот е едно постоянно тръгване...и пристигане.Спиране понякога. Напред назад цял живот,но винаги на първо място стои моя град.За мнозина Елхово е просто един град на военните, но за мен това е градът на моята майка и на неповторимото ми детство. Когато чествах шейсет години с юбилей в Народния театър, /това е всъщност сцената на моя живот/ от същата тази сцена аз казах:” Думи, думи, думи, с думи сме създадени ние артистите, с чужди думи. Стъпки, стъпки, стъпки по тази сцена със стъпките на нашите герои/въздъхва/ и дано има още стъпки и места, на които не съм стъпвал... и думи, които още не съм казвал.”
Автор:Милена Димова
„Господ изваял човека от глина.Останало му едно късче и Той го попитал: ”Какво искаш да ти направя от това парче глина?”
„Направи ми щастие.” –помолил го човека. Тогава Господ без да промълви и дума, просто сложил парчето глина в шепата му.”
Милена Димова:
/Започнах разговора с Велко Кънев като му прочетох мъдростта за човешкото щастие,а той се засмя и каза/:
Велко Кънев:
Аз пък се сетих за онази притча на какво най-много се смеел Господ.Той се смеел на хората, когато си пожелават нещо и кроят големи планове. Дали в неговите очи изглеждаме такива, каквито искаме да бъдем? /замисля се/.
Слава Богу, че понякога ни чува и сбъдва някоя и друга човешка мечта, без която не можем.
Милена Димова:
Какво е за теб фантазията на детето?
Велко Кънев:
Детската фантазия, детското живеене, детския блясък е един лакмус за актьора. Правиш си изводите доколко си истински и искрен. Аз приемам детската публика като коректив. Красиво е да мамиш детето с приказка, с фантазия, но е нечестно да си нечестен с него. Първите зрители на Чарли Чаплин винаги са били деца. Той ги е събирал в студиото и им е прожектирал новите си филми. И по реакцията на децата после е правил и поправките си.На мен също ми се е случвало да променям цели роли от срещата ми с по-млада публика.Откровеността им понякога в мен събужда едно заспало чувство и покрай тяхната откровеност акцентирам на детайлите в образа, които за съжаление ние възрастните не сме уловили. Реакцията на голямата публика/нека така да нарека възрастните/ е била по-смирена, по-мисловна, докато детето много добре връзва емоцията с мисълта.
Голямата ми дъщеря навремето, когато беше малка /смее се на каламбура от думи/ излиза от мое представление и плаче. А и аз тогава съм още млад актьор. Майка й я държи на ръце и не можем да я усмирим. Тя реве със сълзи в продължение на пет минути. Най-накрая майка й я пита:” Спри бе Кате, защо плачеш, миличко?”- а тя казва:”Как да не плача, когато на татко най-много му се смяха.”
Това като, че ли беше първата истинска оценка за моята работа и я получих от дъщеря си.
Милена Димова:
Разкажи ми ти какво дете си бил, къде си отраснал?
Велко Кънев:
Роден съм в Елхово и свързвам детството си с времето на журовете, тъй наречените днешни купони, ама не точно. На дългите разходки по Главната улица на града. Спомените веднага ме връщат към вечерите в читалището, училището, игрите,забавите...Помня моята класна ръководителка Фучеджиева, която ни разхождаше нас учениците по Главната и много обичаше да дава съвети на момичетата. А ние момчетата я слушахме, за да правим точно обратното.Шегата настрана, но и досега, когато играя една своя роля в Народния театър на даскала моята преподавателка много често излиза в съзнанието ми.Та тя учеше момичетата от нашия клас да не правят грешки. Но после като студент научих друг много ценен съвет от Апостол Карамитев, моя УЧИТЕЛ с главни букви:”Аз сега ви казвам от какво да се пазите, ама докато не мине през вас тази работа вие няма да го усетите.”
Така стана и в моя живот.Уроците бяха много, но грешките пак ги направих. /замисля се и се просълзява/.
Свързвам детството си с река Тунджа, разбира се! Там имаше едно казино, един дансинг, после реката го изрина и той пропадна.А после пък в ресторант „Москва” в Елхово си направихме абитуриенския бал. Много красиво беше! Спомени, спомени...
Милена Димова:
Разкажи ми за твоите родители?
Велко Кънев:
Баща ми беше шивач, той почина. Бог да го прости, беше много сприхав човек, но същевременно с това много чистосърдечен, милозлив. А майка ми беше стожера в семейството ни.Здравата ръка!Бая съм обикалял къщата, защото ме гонеше с точилката,но благодарение на нея станахме хора и аз и брат ми.
Шейсетте и седемдесетте години на миналия век бяха много трудни и много трябваше да се работи. Заплатите бяха ниски и трябваше да се пести. Работил съм на бригада в студентските си години да изкарам трийсет лева, за да отида на море. Поливал съм царевица тук в София. Изобщо студентските ми години минаха много бедно, но никога не съм се оплаквал.Нося детското в себе си и до днес, на едно безгрижие и детска радост!
Милена Димова:
Детството фантазия ли е, освен, че е вълшебство?
Велко Кънев:
За мен детството не е фантазия, а реалност. Аз се славя с това, че съм голям реалист и не искам да слагам украшения на своето детство.
Най-яркият ми спомен от онези безгрижни години е един детски лагер. Това беше и първото ми излизане от вкъщи сам. Заведоха ни в Балкана в едни бараки,но за мен това бяха най-тайнствените къщички, които съм виждал. А отделно бях влюбен в дружинната ръководитека и я преследвах съвсем по детски.Толкова вълнуващо беше цялото изживяване сега като се сетя. Права си, може би все пак детството е някаква магия, едно необходимо втурване през живота, през почти нереалното.
Милена Димова:
Добротата обаче е съвсем реална, според теб тя учи ли се? Ти си добър човек, кой те научи на това?
Велко Кънев:
Много ти благодаря, но аз специално не съм карал школа по доброта. Гледал съм какво са правили родителите ми, как са делили залъка си, как са раздавали по празниците на по-бедните.Когато закъса някой съберат се всички и му помогнат.За изливане на плоча на къща пак се събират и така... Това бяха уроците на моето детство от възрастните. Да не гледаш винаги кое колко струва, а да мислиш за човека.Защото, когато другият е добре, ти ще бъдеш още по-добре. Не съм учен да тъпча, да мачкам хората. Учен съм добротата да е приоритет. Макар, че пък днес не е добре да си точно такъв. Агресията е добро качество днес. Може би ще се окаже един ден, че моите качества са лоши знаци.
Милена Димова:
Как се втурна в любовта си към театъра?
Велко Кънев:
То си беше точно втурване/хареса му думата, засмя се/.
Цялото ми детство е свързано, ей с това втурване към театъра. То не беше тръгване, а втурване. Още в четвърти клас изиграх в читалището Анушкин на Гогол от „Женитба”.Само аз дете, а всички около мен възрастни. Какъв Анушкин съм бил не знам, но много ми се радваха.
Човек трябва да бъде честен към пътя, който извървява. Не трябва да го заместваме с друго, няма нищо лошо да бъдем верни на това, което сме преживели.
Милена Димова:
Какъв е твоят музикален фон на живота?
Велко Кънев:
Много обичам и музиката!Тя също е част от моето детство.Свирил съм на акордеон, после на йоника и то ходех на уроци при капел майстора на Военния оркестър в Елхово.Знаеш ли, аз винаги ползвам своите мигове от детството, те живеят в мен. Може би излизат по необичаен начин, както с примера, който ти дадох с ролята ми на даскала или поп Кръстьо от „Великденско вино”. Винаги, когато играя тази роля в съзнанието ми изниква пространството на моя роден град, на моето детство. Изниква чувството за раждането на Левски в моето сърце. Ей такива едни връзки правя от своя живот към ролите си.Може би тайната на превъплъщението е докосването ти до истинските мигове на твоя живот?
Милена Димова:
Имат ли аромат спомените от детството?
Велко Кънев:
Имат. Детството ми ухае на чисто,защото чистото има неповторимо ухание. Най-прекрасното ухание! И когато изпитвам понякога вътрешно удоволетворение се докосвам до нещо такова много чисто. Като усещането за дете. Сантиментален ме наречи, обаче и до днес си ме вълнува силно една снимка, за за една среща, спомен почти все още детски – петнадесет момичета и петнадесет момчета със светнали очи, които тръгваме към живота. Не мога ей, така просто да минавам през спомените на живота без да срещам знаци по пътя.
Милена Димова:
Какво е за теб пътя?
Велко Кънев:
Моят живот е едно постоянно тръгване...и пристигане.Спиране понякога. Напред назад цял живот,но винаги на първо място стои моя град.За мнозина Елхово е просто един град на военните, но за мен това е градът на моята майка и на неповторимото ми детство. Когато чествах шейсет години с юбилей в Народния театър, /това е всъщност сцената на моя живот/ от същата тази сцена аз казах:” Думи, думи, думи, с думи сме създадени ние артистите, с чужди думи. Стъпки, стъпки, стъпки по тази сцена със стъпките на нашите герои/въздъхва/ и дано има още стъпки и места, на които не съм стъпвал... и думи, които още не съм казвал.”
ДЕТЕТО В МЕН от Милена Димова
ДЕТЕТО В МЕН
Милена Димова
Детето в себе си аз няма да накажа
или пораснала да го предам
на него своите тайни ще разкажа,
които надали на други ще издам.
А то ще ги приеме със усмивка
и тайните и кризите в живота
каква е моята придобивка,
че винаги ме слуша със охота.
И най-добър приятел ми е даже,
когато възрастните ме оставят
роптае с мен и иска да ми каже
приятелствата често ни предават.
Приятелите, случките,момента
напускат трудната минута
детето в мен изгражда бента
да не попадна в царството на смута.
Или на скучните нормални хора,
които цял живот натрупват вещи
със тях какво да си говоря -
детето в мен не прави тази грешка.
То мъдро ме изчаква и подкарва
на мисълта играта вечна
чистосърдено ме приканва
да бъда възрастна в дете облечена.
Милена Димова
Детето в себе си аз няма да накажа
или пораснала да го предам
на него своите тайни ще разкажа,
които надали на други ще издам.
А то ще ги приеме със усмивка
и тайните и кризите в живота
каква е моята придобивка,
че винаги ме слуша със охота.
И най-добър приятел ми е даже,
когато възрастните ме оставят
роптае с мен и иска да ми каже
приятелствата често ни предават.
Приятелите, случките,момента
напускат трудната минута
детето в мен изгражда бента
да не попадна в царството на смута.
Или на скучните нормални хора,
които цял живот натрупват вещи
със тях какво да си говоря -
детето в мен не прави тази грешка.
То мъдро ме изчаква и подкарва
на мисълта играта вечна
чистосърдено ме приканва
да бъда възрастна в дете облечена.
вторник, 12 февруари 2013 г.
Милена Димова разговаря с актрисата Стоянка Мутафова за нейните детски години в"ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА"
Милена Димова разговаря с актрисата Стоянка Мутафова за спомените и ароматите от детството й в "ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".
"ПОЗНАНИЕТО ПОНЯКОГА ПРЕЧИ,ЧОВЕК НЕ БИВА ДА ЗНАЕ И ТОЛКОВА МНОГО..."
Автор:Милена Димова
Милена Димова: Е,Стояна-Мария, с кой спомен ще започнеш своето завръщане в детството?
Стоянка Мутафова:/смее се/ Виж ти,все още някой знае моето истинско име!
Родила съм се много болнава,започвам от тук,за да ти кажа за името ми.Мама и татко почти ме били отписали от този свят.Тогава някаква моя баба им казала поне да ме кръстят,че да си отида във вярата.Не щеш ли обаче като ме кръстили съм взела,че съм се"родила" втори път!Нарекли ме Стояна на моя дядо по бащина линия, че да остана,а Мария, в чест на Дева Мария.Представи си каква вяра и надежда са имали моите родители,че ще оцелея!
Милена Димова: Днес би ли реагирала,ако някой те нарече с пълното ти име?
Стоянка Мутафова:Аз самата съм го забравила вече.Рядко ме наричат и Стояна.Навремето ме объркаха в един афиш и ме писаха Стоянка,режисьора ме посъветва да остане,защото "к"то в името носело щастие и аз го послушах.
Милена Димова: А как те наричаха в къщи като дете?
Стоянка Мутафова: Да ти кажа честно хич не обичах името си,мислех го за селско, но татко ме уверяваше,че е хубаво българско име.Вкъщи всички ми викаха Тонче.
Милена Димова:Връщаш ли се често към детството?
Стоянка Мутафова: Даже много често,защото там ми е уютно и красиво!В детството си живеех свободно,бях точно като Пипи Дългото Чорапче,нищо не ми се забраняваше,татко не ме възпитаваше по еталон изкуствено и с реверанси.Аз обичах да си играя с най-бедните деца от улицата,защото ги намирах за истински и интересни.Спомням си,че имаше една Пена,всички деца страняха от нея по съвет на родителите си,само татко ме оставяше аз сама да си реша.Не мисля,че й имаше нещо на тази Пена,просто беше бясно и разюздано хлапе,с което вършехме безброй щуротии.
Това,че не се подчинявах на никакви норми не ме направи нито крадла,нито уличница.Затова силно вярвам,че на децата трябва да им се оставя повече свобода в детството.Ти ме питаш дали се връщам към детските години - та аз всяка вечер заспивам,слушайки детска приказка,записана на касета,понеже вече трудно чета.Преоткривам отново приказките на Андерсен,Шарл Перо,Братя Грим...
Разумният човек не бива да"убива"детето в себе си,а за артиста е абсолютно задължително да го кара непрекъснато да живее.Харесва ми твоята идея на "Повтори фантазията",защото никога пред интервюиращи ме не съм говорила за детството си.Всеки ме пита за театъра,за киното,за дъщеря ми...все неща,за които съм говорила до втръсване.За детството си много обичам да говоря и много неща ми се ще да ти разкажа.
/Стоянка Мутафова,детски години/
Милена Димова: Какво дете беше?
Стоянка Мутафова: Странно,защото още тогава аз обичах самотата в пълния смисъл на думата.Имах си свои въображаеми приятелчета,с които си говорех и много мразех,когато мама ме подслушваше.Ходех самичка на разходка до градината на Централна баня и понеже бяха спокойни времена никой не ме търсеше.Докато накрая вече късно вечерта някой стражар ме поведеше към вкъщи и аз тръгвах с него ,само за да не се карат после на чичкото в службата,но можех да си се прибера и самичка.Просто се заплесвах и закъснявах в разходките си!Абе, обичах да скиторя без никой да ме притеснява.../замисля се/.И до днес съм си такава,обичам самотата,обичам своите разговори с мен самата,без никой да ме притеснява с човешко присъствие наоколо.Не са ми нужни компании,аз съм си себедостатъчна.
Милена Димова:Коя е първата книга,която прочете в детството?
Стоянка Мутафова: Ще ти кажа,но преди това ще ти разкажа една много смешна история - имахме си слугиня вкъщи или,както сега е модерно да се казва домашна помощница,казваше се Мика.Та тази Мика умееше да чете.Е, не чак толкова гладко и правилно,но все пак умееше.И аз много обичах да ми чете"Илиада"на Омир.Хубаво,ама вместо Патрокъл,тя все четеше Портокал.И веднъж аз въодушевено разказвам на татко за Портокал,как направил така,пък така...А той ме попита:"Ти често ли слушаш тази приказка моето момиче?",аз отговарям"Да,по няколко пъти на ден Мика ми я чете!"...от тогава излезе лаф в нашата фамилия;"Я,иди Тонче да ми донесеш един Патрокъл,вместо портокал."
А първата книга,която прочетох абсолютно сама беше "Робинзон Крузо".Бях на пет години и се влюбих в героя,защото живееше абсолютно сам.А на мен това ми беше голямата мечта да живея сама на самотен остров.Представях си,че вадя големи миди от океана и ги редя като стъпки пред къщата си...затова,когато Петкан се появи в книгата ми стана досадно.
Милена Димова:Ревнуваше ли Робинзон Крузо от Петкан?
Стоянка Мутафова:Ами как!Каква му беше работата да нарушава самотата на Робинзон?!После,когато взе да си заминава вече,аз дори му говорех мислено:"Защо ще си тръгваш Робинзоне?"
Милена Димова:А той какво ти отговаряше във фантазията ти?
Стоянка Мутафова:Казваше ми:"Аз ще си отида само за малко да видя нашите и пак ще се върна..."/смее се/.И аз му отговарях:"Добре, ама да се върнеш непременно, ще те чакам."
Детската фантазия е велико нещо!Ето,виждаш ли какво дете съм била?И до днес ми остана тази детска мечта да живея сама на самотен остров.
Милена Димова:Чувала съм,че обичаш да гледаш облаците?
Стоянка Мутафова:О,много!Лягам си на тревата на моята малка виличка в Драгалевци и ги гледам...ту Вазов ще видя,ту моя татко,ту нашето куче.После обаче прочетох едно гениално есе на професор Балабанов,където той придаваше душевност на облаците,характер и емоция...и се случи нещо много лошо.Аз спрях да виждам своите си облаци,повлияна от него.Лежах на поляната,но не виждах вече фигури.После полека лека започнаха да се завръщат като фантазия при мен.Тогава си казах:"О,понякога познанието пречи на човека,не бива да знае и чак толкова!"
Милена Димова:Оставяш ли фантазията ти да те води?
Стоянка Мутафова:Оставям се често на фантазията да ме води.Знаеш ли,когато бях ученичка се бях запалила по книги за Вселената.По цели нощи не спях,а пътувах на крилете на фантазията,бях си измислила моя огледална планета,паралелна на нашата.Много разговарях и с татко за живота след смъртта,смятах,че някъде във Вселената има същата планета като нашата,на която се качват душите ни.И естествено от толкова безсъние и мисли започна да ме боли главата.Вечер не спях,а общувах със себе си -аз от Земята, с другото мое"аз" от огледалната планета.Баща ми се разтревожи за мен и един ден ми каза:"Виж какво моето момиче,спри се,защото ще влезеш в лудницата!"Тогава стигнах до извода, че и фантазията на човек трябва да има някакви граници.Татко ме беше нарекъл:"Моята пътешественичка сред звездите."И аз наистина бях такава!Затова много обичам детството,защото там можеш и имаш всичко!
"ПОЗНАНИЕТО ПОНЯКОГА ПРЕЧИ,ЧОВЕК НЕ БИВА ДА ЗНАЕ И ТОЛКОВА МНОГО..."
Автор:Милена Димова
Милена Димова: Е,Стояна-Мария, с кой спомен ще започнеш своето завръщане в детството?
Стоянка Мутафова:/смее се/ Виж ти,все още някой знае моето истинско име!
Родила съм се много болнава,започвам от тук,за да ти кажа за името ми.Мама и татко почти ме били отписали от този свят.Тогава някаква моя баба им казала поне да ме кръстят,че да си отида във вярата.Не щеш ли обаче като ме кръстили съм взела,че съм се"родила" втори път!Нарекли ме Стояна на моя дядо по бащина линия, че да остана,а Мария, в чест на Дева Мария.Представи си каква вяра и надежда са имали моите родители,че ще оцелея!
Милена Димова: Днес би ли реагирала,ако някой те нарече с пълното ти име?
Стоянка Мутафова:Аз самата съм го забравила вече.Рядко ме наричат и Стояна.Навремето ме объркаха в един афиш и ме писаха Стоянка,режисьора ме посъветва да остане,защото "к"то в името носело щастие и аз го послушах.
Милена Димова: А как те наричаха в къщи като дете?
Стоянка Мутафова: Да ти кажа честно хич не обичах името си,мислех го за селско, но татко ме уверяваше,че е хубаво българско име.Вкъщи всички ми викаха Тонче.
Милена Димова:Връщаш ли се често към детството?
Стоянка Мутафова: Даже много често,защото там ми е уютно и красиво!В детството си живеех свободно,бях точно като Пипи Дългото Чорапче,нищо не ми се забраняваше,татко не ме възпитаваше по еталон изкуствено и с реверанси.Аз обичах да си играя с най-бедните деца от улицата,защото ги намирах за истински и интересни.Спомням си,че имаше една Пена,всички деца страняха от нея по съвет на родителите си,само татко ме оставяше аз сама да си реша.Не мисля,че й имаше нещо на тази Пена,просто беше бясно и разюздано хлапе,с което вършехме безброй щуротии.
Това,че не се подчинявах на никакви норми не ме направи нито крадла,нито уличница.Затова силно вярвам,че на децата трябва да им се оставя повече свобода в детството.Ти ме питаш дали се връщам към детските години - та аз всяка вечер заспивам,слушайки детска приказка,записана на касета,понеже вече трудно чета.Преоткривам отново приказките на Андерсен,Шарл Перо,Братя Грим...
Разумният човек не бива да"убива"детето в себе си,а за артиста е абсолютно задължително да го кара непрекъснато да живее.Харесва ми твоята идея на "Повтори фантазията",защото никога пред интервюиращи ме не съм говорила за детството си.Всеки ме пита за театъра,за киното,за дъщеря ми...все неща,за които съм говорила до втръсване.За детството си много обичам да говоря и много неща ми се ще да ти разкажа.
/Стоянка Мутафова,детски години/
Милена Димова: Какво дете беше?
Стоянка Мутафова: Странно,защото още тогава аз обичах самотата в пълния смисъл на думата.Имах си свои въображаеми приятелчета,с които си говорех и много мразех,когато мама ме подслушваше.Ходех самичка на разходка до градината на Централна баня и понеже бяха спокойни времена никой не ме търсеше.Докато накрая вече късно вечерта някой стражар ме поведеше към вкъщи и аз тръгвах с него ,само за да не се карат после на чичкото в службата,но можех да си се прибера и самичка.Просто се заплесвах и закъснявах в разходките си!Абе, обичах да скиторя без никой да ме притеснява.../замисля се/.И до днес съм си такава,обичам самотата,обичам своите разговори с мен самата,без никой да ме притеснява с човешко присъствие наоколо.Не са ми нужни компании,аз съм си себедостатъчна.
Милена Димова:Коя е първата книга,която прочете в детството?
Стоянка Мутафова: Ще ти кажа,но преди това ще ти разкажа една много смешна история - имахме си слугиня вкъщи или,както сега е модерно да се казва домашна помощница,казваше се Мика.Та тази Мика умееше да чете.Е, не чак толкова гладко и правилно,но все пак умееше.И аз много обичах да ми чете"Илиада"на Омир.Хубаво,ама вместо Патрокъл,тя все четеше Портокал.И веднъж аз въодушевено разказвам на татко за Портокал,как направил така,пък така...А той ме попита:"Ти често ли слушаш тази приказка моето момиче?",аз отговарям"Да,по няколко пъти на ден Мика ми я чете!"...от тогава излезе лаф в нашата фамилия;"Я,иди Тонче да ми донесеш един Патрокъл,вместо портокал."
А първата книга,която прочетох абсолютно сама беше "Робинзон Крузо".Бях на пет години и се влюбих в героя,защото живееше абсолютно сам.А на мен това ми беше голямата мечта да живея сама на самотен остров.Представях си,че вадя големи миди от океана и ги редя като стъпки пред къщата си...затова,когато Петкан се появи в книгата ми стана досадно.
Милена Димова:Ревнуваше ли Робинзон Крузо от Петкан?
Стоянка Мутафова:Ами как!Каква му беше работата да нарушава самотата на Робинзон?!После,когато взе да си заминава вече,аз дори му говорех мислено:"Защо ще си тръгваш Робинзоне?"
Милена Димова:А той какво ти отговаряше във фантазията ти?
Стоянка Мутафова:Казваше ми:"Аз ще си отида само за малко да видя нашите и пак ще се върна..."/смее се/.И аз му отговарях:"Добре, ама да се върнеш непременно, ще те чакам."
Детската фантазия е велико нещо!Ето,виждаш ли какво дете съм била?И до днес ми остана тази детска мечта да живея сама на самотен остров.
Милена Димова:Чувала съм,че обичаш да гледаш облаците?
Стоянка Мутафова:О,много!Лягам си на тревата на моята малка виличка в Драгалевци и ги гледам...ту Вазов ще видя,ту моя татко,ту нашето куче.После обаче прочетох едно гениално есе на професор Балабанов,където той придаваше душевност на облаците,характер и емоция...и се случи нещо много лошо.Аз спрях да виждам своите си облаци,повлияна от него.Лежах на поляната,но не виждах вече фигури.После полека лека започнаха да се завръщат като фантазия при мен.Тогава си казах:"О,понякога познанието пречи на човека,не бива да знае и чак толкова!"
Милена Димова:Оставяш ли фантазията ти да те води?
Стоянка Мутафова:Оставям се често на фантазията да ме води.Знаеш ли,когато бях ученичка се бях запалила по книги за Вселената.По цели нощи не спях,а пътувах на крилете на фантазията,бях си измислила моя огледална планета,паралелна на нашата.Много разговарях и с татко за живота след смъртта,смятах,че някъде във Вселената има същата планета като нашата,на която се качват душите ни.И естествено от толкова безсъние и мисли започна да ме боли главата.Вечер не спях,а общувах със себе си -аз от Земята, с другото мое"аз" от огледалната планета.Баща ми се разтревожи за мен и един ден ми каза:"Виж какво моето момиче,спри се,защото ще влезеш в лудницата!"Тогава стигнах до извода, че и фантазията на човек трябва да има някакви граници.Татко ме беше нарекъл:"Моята пътешественичка сред звездите."И аз наистина бях такава!Затова много обичам детството,защото там можеш и имаш всичко!

Милена Димова разговаря с актрисата Слава Рачева в своя блог"Повтори фантазията"
Слава Рачева:"ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ЗНАЕ,ЧЕ Е МНОГО ХУБАВО ДА СЕ ПАЗИ ПРИЯТЕЛСТВОТО!
Автор:Милена Димова.
Милена Димова:
Слава,винаги когато чуя гласа ти в мен изниква спомен от детството свързан с куклата Педя човек,хитрото старче с румени бузки,което ни пожелаваше "лека нощ"всяка вечер.
Слава Рачева:
Връща не само теб в детството,Милена,но и много други пораснали,та и поостарели вече деца.За жалост няма да връща никога сегашните малчугани,защото те просто не познават героя.Но нека не се натъжаваме в този прекрасен разговор за детството,който ни предстои .
Милена Димова:
Има ли носталгия в завръщането към детството?
Слава Рачева:
Не с носталгия, а с радост трябва да се връщаме назад още повече,когато говорим за детството.Моите първи съзнателни спомени ме отвеждат на двора в игрите,където до късно вечер играехме на народна топка,на стражари и апаши,на кукли с момиченцата.
Милена Димова:
За да дадеш душа на куклата в твоята професия, ти даваш ли й и частица от своето детство като енергия?
Слава Рачева:
При нас куклените актьори водещо е въображението,фантазията.Взимам куклата в ръцете си,поомачквам я малко,поопипвам я и волю неволю бръквам в някой свой детски спомен,за да й дам живот,както казваш.
Милена Димова:
Какво е приказката за децата?
Слава Рачева:
Нещо жизнено важно,както въздуха и водата,защото приказката работи съзнателно върху фантазията на детето.Забелязала ли си,че всяко дете си има своя любима играчка и много държи да се разговаря с нея,както в приказките.А тези разговори в детството дават поле на фантазията.За мен е особено радостно,когато създам някой куклен образ и някое дете каже:"О,точно така говори и моето мече!".Тогава аз съм успяла да вляза в неговата фантазия..,но може да каже и друго:"Не е е е,не е такава Червената шапчица!"
Милена Димова:
Къде премина твоето детство?
Слава Рачева:
Моето ранно детство с игрите и удоволствията премина в град Ямбол,където татко беше лекар по разпределение.Тогава вечерите и летата ми се струваха безкрайни,защото си играехме без страх.Само мога да бъда щастлива,че съм имала такова детство.
Милена Димова:
Как средата променя детството на едно дете?
Слава Рачева:
Промени се света изобщо!Сегашните деца са затрупани от информация.Недей забравя,че едно цяло поколение израстна с ключа на врата и напътствията на родителите:"Пусни си радиото или гледай телевизия",с телефонното възпитание на мама и на татко.Всичко това приспособи детето към един безкрайно самостоятелен начин на живот.Така се загуби връзката на детето и родителя в един чисто човешки план.Живата реч тогава заменена от телевизора, а днес от компютъра напълно изчезна. Това прави бедна емоционалността и духовността на децата.Затова и съветът ми към всички е да даваме повече положителни емоции на децата.Не е голяма радост те да се научат да четат още на 5 годинки,защото после в училище ще им е скучно.Не е радостен и факта,че децата още не проходили боравят умело с дистанционното или с мобилния телефон...всичко идва с времето си.Детето преситено стъпва там,където всичко вече му е познато,нищо не го интересува и то няма мотивация.
Милена Димова:
Изчезна ли куклата от живота на детето?
Слава Рачева:
Май играчките въобще станаха демоде!Трябва нещо много да стреля или да се върти и свети безумно,за да привлече погледа на детето. За жалост такова е времето!Куклите като,че ли останаха на заден план.Дано не е така и с книжките.
Милена Димова:
На какво ти ухае детството?
Слава Рачева:
На топъл хляб и милинки,Ямбол е известен с хубавите си милинки.На това ми ухае детството буквално,но иначе ми ухае на свободата,с която се разхождах по улиците,гушнала играчките си,ухае ми на прекрасно приятелство с децата от онези дни...
Милена Димова:
Кога се учим на приятелство?
Слава Рачева:
Никога,освен в детството!Освен,разбира се като по-чувствителна натура не си се родил с това качество за безрезервност.Човек едно трябва да знае до късните си години -приятелството трябва да се пази,да се създава и развива.
Един разговор на Милена Димова/телевизионна и радио водеща,детски автор на книгите"Жабокът звезда","Марта в страната на Бялата птица","Вярвай в чудеса","На гости на дъгата"/ с актрисата Слава Рачева за личния блог на автора "Повтори фантазията".
Абонамент за:
Публикации (Atom)