сряда, 24 юли 2013 г.
понеделник, 22 юли 2013 г.
събота, 6 юли 2013 г.
ЕДИН ДЕН,ЕДНО ВЪЛШЕБСТВО от Милена Димова
от Милена Димова
Има приказно вълшебство
във ваканцията,нали?
Не е привилегия на детството-
следвай своите мечти.
Сутрин рано щом се съмне
пожелай си нещо силно
имаш ден живот за сбъдване.
Днес го изживей обилно.
Забавлявай се,посмей се
гръмогласно,мощно,детски
попързаляй се,
всичко направи го днеска.
А когато нощ се спусне
кротко си кажи молитва
и заспи.Не си изпуснал
този ден - с духа излита.
събота, 29 юни 2013 г.
МАЛКИТЕ НЕЩА от Милена Димова/стихове за деца"Сънища в летящ балон".
МАЛКИТЕ НЕЩА
от Милена Димова
стихове за деца"Сънища в летящ балон".
Да ви кажа днес какво се случи
ей,така съвсем случайно
скъп подарък аз получих
някак приказно потайно.
С химикала,както мърдах
зайче слънчево побягна
ха,насам-натам се върна
и в градината ми падна.
Котаракът го издебна,
ала няма то ловене.
После в скута ми полегна
сякаш зайчето е в мене.
Смях се дълго и щастлива
ново стихче сътворих
днес фантазията игрива
подари ми - подарих!
Затова съветвам всички
да откриват радостта
в зайче слънчево,във птичка -
тя е в малките неща.
от Милена Димова
стихове за деца"Сънища в летящ балон".
Да ви кажа днес какво се случи
ей,така съвсем случайно
скъп подарък аз получих
някак приказно потайно.
С химикала,както мърдах
зайче слънчево побягна
ха,насам-натам се върна
и в градината ми падна.
Котаракът го издебна,
ала няма то ловене.
После в скута ми полегна
сякаш зайчето е в мене.
Смях се дълго и щастлива
ново стихче сътворих
днес фантазията игрива
подари ми - подарих!
Затова съветвам всички
да откриват радостта
в зайче слънчево,във птичка -
тя е в малките неща.
събота, 22 юни 2013 г.
МИСЛИ ПО ЗАДУШНИЦА от Милена Димова
МИСЛИ ПО ЗАДУШНИЦА
от Милена Димова
Да приемем,че всички сме смъртни
ще живеем по-честно навярно
към човешкия свят и на мъртвите
без лукавства,без мъст, не коварно.
Да приемем смъртта като даденост
си е вече най-висше изкуство
не е край,не товар,а е казано,
че е дух от бутилка изпуснат.
Има план,светлина е живота,
както тук ще е там и аз мисля,
че намерили вярна посока
ще открием смъртта,но в друг смисъл.
Всеки ден сме родени поредно,
всяка нощ сме погребани живи
и какво ни остава последно,
ако не да живеем щастливо.
вторник, 11 юни 2013 г.
УЧЕНО РИБАРЧЕ от Милена Димова/стихове за деца"Сънища в летящ балон"/
УЧЕНО РИБАРЧЕ
автор: Милена Димова
/стихотворения за деца,които вярват в чудеса/
Тръгна днес едно рибарче
взе и своето букварче
към реката,за да хване
риба,раци пък и знание.
Седна под дебела сянка
с въдичката си за мрянка,
но не щеш ли за беда
хвана го във плен съня.
И сънува как захваща -
въдичка далече праща
риба колкото мамут
олеле,настава смут!
Тичат всичките рибари
дърпат кой където свари
да извадят те на суша
риба-слон,а не кротуша.
Пърха,мята се горката
и забягва към гората
с краката на елен
бързо бяга тя от плен.
После в баобаб превръща се
и в реката виж я,връща се
пуска корени големи
със гигантските обеми.
Цопна камъче отсреща
на ливадата гореща
стресна малкия рибар
хукна в бяг,но без буквар.
А да беше го отворил
и на глас да прочете
няма риба дето гони
през полетата дете.
Плува тя в реки от злато
и очаква въдичар
да го награди богато
с улов рибен като дар.
събота, 8 юни 2013 г.
ЧУДНОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ДОДО от Милена Димова,детска приказка
/приказки за деца,които вярват в чудеса/
Автор:Милена Димова
ГЛАВА 6
НЕ ВСЕКИ ЛАСКАТЕЛ Е ПРИЯТЕЛ
Гълъбчето Додо кацна до градския котарак с дългите мустаци,който от години приемаше парка за свой дом.Май всички котараци имат тази черта в характера си да се чувстват господари на мястото,където живеят:
- О,подушвам миризма на непознат тук! - измърка градският котарак с дългите мустаци и изправи шарената си опашка като антена.
- Приятно ми е да се запознаем! - каза Додо и разпери крило за поздрав.
- Гледай ти колко си любезен!
- Да,мама Палома и татко Бланко ме възпитаха добре.-каза той и с благодарност си спомни съвета на госпожа Палома:
- Ще дойде време,миличък да пораснеш и да разбереш какъв е света около теб не на думи,а на действия.Каквото и да ти говоря аз няма да те предпазя или убедя,докато ти не преживееш всичко сам по свой уникален начин.Право на всеки гълъб е да има личен избор и опит.Винаги,когато решиш можеш да се върнеш при нас помъдрял и преживял безброй приключения.
Додо си спомни думите на своята майчица и от тях му се стопли сърцето в дъждовния ден:
- Ела насам...как ти беше името? - изкомандва го градският котарак с дългите мустаци.
- Додо.
- Ела по-блзо до мен Додо да си поговорим.
Додо нямаше много вяра на градския котарак с дългите мустаци.Очите на мустакаткото блестяха заплашително,лапите му нервно се свиваха,а ноктите му стърчаха от тях като пирони:
- Защо,не ме ли чуваш и от тук?
- Ех,че си недоверчив!Какъв приятел ще ми бъдеш,ако ми нямаш доверие?
- Ти наистина ли искаш да си ми приятел? - зарадва се Додо и пристъпи напред. - Аз си нямам още приятели...освен един дъждовен облак,който ми помогна да кацна.
- Колко си глупав Додо,облаците не могат да бъдат приятели!Те изчезват толкова бързо,колкото и се появяват в небето.Техният живот трае кратко,колкото да нарисуват някоя фигура,или да се спукат като балони и от тях да потече дъжд.Аз мога да бъда твой приятел,мога да те закрилям и пазя.Аз съм силен,и смел, и красив.Всички котки ме обичат, а на котараците отдавна съм им взел страха и те вече не водят битки с мен.Аз съм господарят на този парк,аз определям правилата.Аз решавам кой ще влиза и кой ще излиза.Аз и никой друг.
Ах,че надменен котарак!С това"аз" чак взе да става смешен Но Додо беше малко гълъбче и имаше още много въпроси за задаване:
- Защо само ти?Нямате ли си котешки съвет на старейшините?
- Че каква е ползата от подобни съвети.Аз съм съвета.Всичко се решава със сила.Аз съм по-силен,значи печеля.
- Не,така не е правилно.Нашите старейшини също понякога мислят като теб,но когато се върна отново вкъщи ще им кажа,че грешат.Не винаги само силните физически побеждават.Трябва да бъдем приятели,за да се подкрепяме,а не да воюваме и да се бием.Ще се появи по-силен и от теб,котарако.Не можеш да бъдеш единствен.
- Пълни дивотии,ти си ужасно глупав гълъб и никак не разбираш какъв е уличния живот!Сигурно до вчера майка ти те е хранила в човката,а днес вече ми се правиш на важен,че и съвети ми даваш.
- Не,аз просто си мислех на глас...
- Спри да мислиш.Ти имаш птичи мозък и не ти е дадено да мислиш.Идвай бързо насам,започна да ми писва от твоите дрънканици.
- Не искам. - Додо беше огорчен от лошото отношение на градския котарак с дългите мустаци.Той беше груб и властен,а никой с подобно поведение не можеше да те накара да му бъдеш приятел.
- Защо? - опули се котарака.Той не очакваше такава смелост от малкото гълъбче.
- Не ми вдъхваш доверие. - призна си честно Додо.
Котаракът побърза да стане любезен насила:
- Извинявай,извинявай,но този дъжд ме изнерви до крайност!
- А пък на мен ми е студено.
- Ела,аз ще те стопля.Ще те прегърна в силните си лапи и ще ти стане топло като в майчиното гнездо.
Додо повярва,може би,защото му стана мъчно за топлото крило на мама Палома.Той отиде при градския котарак с дългите мустаци и доверчиво се сгуши в лапите му.Но вместо да го стопли измамникът извади ноктите си и така силно прободе гълъбчето,че то изпищя от болка.Котаракът го приклещи и лакомо се заоблизва.Искаше му се да го излапа наведъж.
Но Додо не знаеше,че в мое лице има верен човешки спасител.И аз не знаех,просто пак се оказах на правилното място в точния момент.Разхождах кучето си в парка,когато станах свидетел на бедата.Познах малкото гълъбче,то беше същото,което нахраних тази сутрин с трошички.Тропнах силно с крак и отвързах кучето.То хукна да гони градският котарак с бесен лай.Приближих се до Додо.Поех го внимателно и го опипах,за да разбера дали не е ранен.Той стреснато ме погледна..Когато веднъж се довериш на някого и разбереш,че той те лъже ставаш предпазлив към всеки друг.
- Няма нищо.Юнак без рани не може! - казах му аз и го сложих в един празен кашон от шоколадови вафли,който се търкаляше наоколо.
- Така,това ще е домът ти за тази нощ.
Взех кашона и го скрих под една пейка в края на парка.После извиках кучето си.То така беше сплашило наперения котарак,че цялата му смелост се беше изпарила яко дим и сега стоеше заклещен между клоните на най-високото дърво.Вече нямаше да се перчи наляво и надясно,че бил най-силен и единствен.В края на краищата парка е дом за много животинки,за птички,за пчелички,за калинки,за охлюви...За жалост и за някои бездомни кученца и котета,лишени от ласки и грижи.И никой няма право да се разпорежда като единствен господар на парка.
Видях Додо да ми маха уморено с крило за "довиждане".После сви главичка под него и заспа спокоен:
- До нови срещи! - помахах му и аз. - Бъди внимателен!
събота, 1 юни 2013 г.
СПОМЕНИ ЗА ДЕТСТВО от Милена Димова
СПОМЕНИ ЗА ДЕТСТВО
от Милена Димова
Не намирам нищо полезно в това човек да се рови в тъжните си спомени,за да търси поуки там.
Аз винаги с радост за завръщам в щастливите си спомени.Това е естествен подтик на зажаднялата ми за приключения душа.Тя търси емоция във всичко случващо се с мен.Понякога обаче и не поради липса на действителни преживелици, душата ми намигва и с усмивка ме завръща към напълно забравени от мен случки и аромати. Наричам тези изненади, награди на душата към мен и те наистина са такива.
Днес стоях под цъфналата череша в градината и се забавлявах с животинките, котарака,кученцето,мравки
Аромата на ябълката,вятъра в градината,жарещото слънце и мириса на реката до къщата ме завърнаха в моето детство.
Стоях на плажа и ровех в пликовете със закуски.Извадих ябълка и жадно я захапах.Морето се разбиваше току до плажа,а крачетата ми пареха от горещия пясък,но беше хубаво.После тръгнах по тясна горска пътечка ,която водеше от плажа към центъра на морското селце.Ухаеше ми на заблатена тръстика.Носех плажната си шапка,сякаш нося корона на главата,а краката ми се редуваха да се повдигат като на щъркел от парещата топлина на морската земя.
Аромата на летен стол за хранене е следващия спомен,който ме споходи. Ухаеше на пиле с ориз,но по-различен от този,който мама приготвяше вкъщи.Ухаеше и на диня,и на череши, и почти винаги на таратор...някаква сладко кисела миризма,която винаги ми действаше апетитно в детството.
Идваше ред на обедния сън,който уж не обичах,но веднъж положила глава на възглавницата, аз се понасях по вълните му, а плуването от деня в морето движеше леглото дори насън.
Ухае ми на следобедните разходки по крайбрежните улици с привкус на звънливи детски гласове.Хвaнати за ръце или отделно ние, децата от морската тайфа тичаме винаги преди родителите,за да видим на къде да ги отклоним.Дали до въртележката,или до ароматната опашка за сироп от мента с ягода,която винаги се извървяваше неусетно,че даже и повторно се нареждахме.Или до стрелбището за някоя мека дъвка идеална за балони.До сладоледените канти или до машината за пуканки и не защото ни се хапваше от всичко,просто ухаеше хубаво!
Чувам как сандалите ми отекват по улиците на морското селце,къде ходейки,къде подскачайки от крак на крак,или направо тичайки...
А вечерите след разходките!Всички татковци са се събрали в кръг и правят план за вечерта,докато майките ни мият зеленчуци на външната чешма.Ухае на лук,на домати,на краставици и на чушки.Взели са решение да пекат миди на тенекия и аз направо ликувам от щастие,защото знам,че поне тринадесет миди са за мен.Това е позволената бройка,за да не ме боли стомаха след това. От някъде замирисва на пържена риба...
Ние летувахме в едни бунгала с много трева и китни цветни алеи.Всеки вади столове и маси, хората стават все повече и повече.А ние с тайфата не спираме да играем на жумичка,или на филми,или просто стоим накуп и си разказваме страшни истории.
Невероятно! Една ябълка изядена на двора отключи стихия от спомени и аромати в главата ми.
Казах"благодаря" на своята душа и я прегърнах сърдечно по детски.Тя се усмихна и се сля с ритъма на моето ликуващо сърце.
от Милена Димова
Не намирам нищо полезно в това човек да се рови в тъжните си спомени,за да търси поуки там.
Аз винаги с радост за завръщам в щастливите си спомени.Това е естествен подтик на зажаднялата ми за приключения душа.Тя търси емоция във всичко случващо се с мен.Понякога обаче и не поради липса на действителни преживелици, душата ми намигва и с усмивка ме завръща към напълно забравени от мен случки и аромати. Наричам тези изненади, награди на душата към мен и те наистина са такива.
Днес стоях под цъфналата череша в градината и се забавлявах с животинките, котарака,кученцето,мравки
Аромата на ябълката,вятъра в градината,жарещото слънце и мириса на реката до къщата ме завърнаха в моето детство.
Стоях на плажа и ровех в пликовете със закуски.Извадих ябълка и жадно я захапах.Морето се разбиваше току до плажа,а крачетата ми пареха от горещия пясък,но беше хубаво.После тръгнах по тясна горска пътечка ,която водеше от плажа към центъра на морското селце.Ухаеше ми на заблатена тръстика.Носех плажната си шапка,сякаш нося корона на главата,а краката ми се редуваха да се повдигат като на щъркел от парещата топлина на морската земя.
Аромата на летен стол за хранене е следващия спомен,който ме споходи. Ухаеше на пиле с ориз,но по-различен от този,който мама приготвяше вкъщи.Ухаеше и на диня,и на череши, и почти винаги на таратор...някаква сладко кисела миризма,която винаги ми действаше апетитно в детството.
Идваше ред на обедния сън,който уж не обичах,но веднъж положила глава на възглавницата, аз се понасях по вълните му, а плуването от деня в морето движеше леглото дори насън.
Ухае ми на следобедните разходки по крайбрежните улици с привкус на звънливи детски гласове.Хвaнати за ръце или отделно ние, децата от морската тайфа тичаме винаги преди родителите,за да видим на къде да ги отклоним.Дали до въртележката,или до ароматната опашка за сироп от мента с ягода,която винаги се извървяваше неусетно,че даже и повторно се нареждахме.Или до стрелбището за някоя мека дъвка идеална за балони.До сладоледените канти или до машината за пуканки и не защото ни се хапваше от всичко,просто ухаеше хубаво!
Чувам как сандалите ми отекват по улиците на морското селце,къде ходейки,къде подскачайки от крак на крак,или направо тичайки...
А вечерите след разходките!Всички татковци са се събрали в кръг и правят план за вечерта,докато майките ни мият зеленчуци на външната чешма.Ухае на лук,на домати,на краставици и на чушки.Взели са решение да пекат миди на тенекия и аз направо ликувам от щастие,защото знам,че поне тринадесет миди са за мен.Това е позволената бройка,за да не ме боли стомаха след това. От някъде замирисва на пържена риба...
Ние летувахме в едни бунгала с много трева и китни цветни алеи.Всеки вади столове и маси, хората стават все повече и повече.А ние с тайфата не спираме да играем на жумичка,или на филми,или просто стоим накуп и си разказваме страшни истории.
Невероятно! Една ябълка изядена на двора отключи стихия от спомени и аромати в главата ми.
Казах"благодаря" на своята душа и я прегърнах сърдечно по детски.Тя се усмихна и се сля с ритъма на моето ликуващо сърце.
четвъртък, 30 май 2013 г.
неделя, 12 май 2013 г.
СЪВЕСТ от Милена Димова
СЪВЕСТ
от Милена Димова
Спокойна съм,че още съм добра и цяла
разкъсвана от хиляди нападки и ситнежи.
Щастливо озарена в пъстротата бяла
сърдечно,слава Богу без бодежи.
Спокойна съм от мъжкото ти рамо
по всяко време страж на моя гръб.
Обичам те,приятел си и само
това ме спира да не ритна някой стълб.
А как напира с крясък моята болка
задавена в помийно безхаберен кич
зловонна смрад от"мисли",още колко
подобни думи да изшляпам като бич?!
Безчувствени,размазани от псевдо лукс помияри
разхождат своите задници и тесни рамене,
а всеки ден в мизерия смъртта талант ще свари
изпаднал милият,но не на колене!
За нас надявам се оставаме надежда,
че ще запазим чисти своите мисли и души.
Щастлива съм и в тебе се оглеждам,
на страж и съвестта ни е.Не спи!
от Милена Димова
Спокойна съм,че още съм добра и цяла
разкъсвана от хиляди нападки и ситнежи.
Щастливо озарена в пъстротата бяла
сърдечно,слава Богу без бодежи.
Спокойна съм от мъжкото ти рамо
по всяко време страж на моя гръб.
Обичам те,приятел си и само
това ме спира да не ритна някой стълб.
А как напира с крясък моята болка
задавена в помийно безхаберен кич
зловонна смрад от"мисли",още колко
подобни думи да изшляпам като бич?!
Безчувствени,размазани от псевдо лукс помияри
разхождат своите задници и тесни рамене,
а всеки ден в мизерия смъртта талант ще свари
изпаднал милият,но не на колене!
За нас надявам се оставаме надежда,
че ще запазим чисти своите мисли и души.
Щастлива съм и в тебе се оглеждам,
на страж и съвестта ни е.Не спи!
четвъртък, 9 май 2013 г.
ПИСМО ДО БОГ,автор:Милена Димова
ПИСМО ДО БОГ
от Милена Димова
Господи,понякога те търся
в най-обикновените неща
чакам те,недей да бързаш
в мен е трайна любовта.
Често те откривам ненадейно
някак изведнъж ми се явяваш
в дума казана,във път безцелен
Ти утехата си ми даряваш.
Господи,за среща да те моля
сигурна съм ще се отзовеш.
Нека бъде Твоята воля
знам,че няма да ме подведеш.
Извинявай,ако някога не виждам
и разсеяно ти подминавам знак.
Теб откривам все във ближния
във приятеля си,пак и пак.
И когато в радост тъй щастлива
позабравям,че си ми я дал.
Позабравям,зная,а не бива,
но във мъката си Те откривам цял.
Все тогава някак осъзнато
търся среща,знак или съвет.
Моля,остани,когато
дойде щастието наред.
С болката си ще се справя
и с тъгата след това,
Господи,не ме оставяй
щастието да разделя сама!
от Милена Димова
Господи,понякога те търся
в най-обикновените неща
чакам те,недей да бързаш
в мен е трайна любовта.
Често те откривам ненадейно
някак изведнъж ми се явяваш
в дума казана,във път безцелен
Ти утехата си ми даряваш.
Господи,за среща да те моля
сигурна съм ще се отзовеш.
Нека бъде Твоята воля
знам,че няма да ме подведеш.
Извинявай,ако някога не виждам
и разсеяно ти подминавам знак.
Теб откривам все във ближния
във приятеля си,пак и пак.
И когато в радост тъй щастлива
позабравям,че си ми я дал.
Позабравям,зная,а не бива,
но във мъката си Те откривам цял.
Все тогава някак осъзнато
търся среща,знак или съвет.
Моля,остани,когато
дойде щастието наред.
С болката си ще се справя
и с тъгата след това,
Господи,не ме оставяй
щастието да разделя сама!
петък, 3 май 2013 г.
ЖАБОКЪТ ЗВЕЗДА детска приказка от Милена Димова
"ЖАБОКЪТ ЗВЕЗДА"
от Милена Димова
УВОД
Ти сигурно не знаеш къде е Жабокряк?Това е едно заблатено местенце,в близост до голямата,буйна планинска река.Всичко наоколо е покрито с ракита,клоните на върбите се оглеждат самовлюбено в бистрите води и галят с мъничките си листенца крякащите жабоци.На пръв поглед всички жаби си приличат,но когато се вгледаш по-добре ще откриеш съществени разлики,както е при хората.
В моята история ще стане дума за един наистина различен жабок,или поне на него много му се искаше да бъде такъв.Е,щом е решил,така да е!
ГЛАВА 1
Жабокът Кряк.
Жабокът Кряк стоеше на едно листо в реката и се топлеше на слънце.Той беше най-удивителният жабок,който можете да си представите.
Неговите родители все му повтаряха колко е талантлив,красив и уникален.И Кряк наистина беше такъв,а пък пееше просто великолепно:
- Ау,Кряк прекрасен си! - хвалеше го Жаболина,фина млада жабка с добри маниери. - Би ли ми изпял една песен?Благодаря Кряк,ти ще станеш много известен някой ден.
И той знаеше,че е въпрос на време света да разбере за него
Един ден в разгара на лятото нещо се случи.
от Милена Димова
УВОД
Ти сигурно не знаеш къде е Жабокряк?Това е едно заблатено местенце,в близост до голямата,буйна планинска река.Всичко наоколо е покрито с ракита,клоните на върбите се оглеждат самовлюбено в бистрите води и галят с мъничките си листенца крякащите жабоци.На пръв поглед всички жаби си приличат,но когато се вгледаш по-добре ще откриеш съществени разлики,както е при хората.
В моята история ще стане дума за един наистина различен жабок,или поне на него много му се искаше да бъде такъв.Е,щом е решил,така да е!
ГЛАВА 1
Жабокът Кряк.
Жабокът Кряк стоеше на едно листо в реката и се топлеше на слънце.Той беше най-удивителният жабок,който можете да си представите.
Неговите родители все му повтаряха колко е талантлив,красив и уникален.И Кряк наистина беше такъв,а пък пееше просто великолепно:
- Ау,Кряк прекрасен си! - хвалеше го Жаболина,фина млада жабка с добри маниери. - Би ли ми изпял една песен?Благодаря Кряк,ти ще станеш много известен някой ден.
Един ден в разгара на лятото нещо се случи.
МОЛИТВА от Милена Димова
"И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички;
защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.
И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си."
Молитва
от Милена Димова
Толкова сме временни,а ни се иска
за един живот света да покорим.
Във незначителност енергия се плиска,
бързаме от страх да се смирим.
А сме временни,така нетрайни
всеки горски дънер е по-здрав
пазим скрити наши лични тайни
обич,болка,радост пък и гняв.
Няма чашата да ни подмине
щом от нея и Христос е пил
и във вечността ще си заминем
Господи,Граала де си скрил?!
Дай ми знак,по Пътя ще те следвам
уморена леко от човешки срещи,
дето все ги мисля за поредни
трайно преходни и често грешни.
Искам Истината да позная
искрено от нея се вълнувам.
С Теб съм от началото до края,
моля в Твоето сърце да съществувам!
защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.
И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си."
Молитва
от Милена Димова
Толкова сме временни,а ни се иска
за един живот света да покорим.
Във незначителност енергия се плиска,
бързаме от страх да се смирим.
А сме временни,така нетрайни
всеки горски дънер е по-здрав
пазим скрити наши лични тайни
обич,болка,радост пък и гняв.
Няма чашата да ни подмине
щом от нея и Христос е пил
и във вечността ще си заминем
Господи,Граала де си скрил?!
Дай ми знак,по Пътя ще те следвам
уморена леко от човешки срещи,
дето все ги мисля за поредни
трайно преходни и често грешни.
Искам Истината да позная
искрено от нея се вълнувам.
С Теб съм от началото до края,
моля в Твоето сърце да съществувам!
четвъртък, 2 май 2013 г.
"КРИСТАЛНИЯТ НОА",ДЕТСКА ПРИКАЗКА,АВТОР:МИЛЕНА ДИМОВА
детска приказка
Автор:Милена Димова.
ГЛАВА 1
Най-прекрасният ден.
Ноа разтърка сънените си очи,изтегна гъвкавото си телце в продължителна протяжка,после обу мъничките си обувки и погледна към небето:
- О,днес ще е най-прекрасният ден в живота ми! - възкликна той и грабна плетената кошница,която висеше на тънко пиронче,забито на стената:
- Ще набера гъбки и ще си сготвя вкусна супа. Ще събера малинки,за да си направя десерт,ще прекопая зеленчуковата градинка,за да имам пресни зеленчуци за салата.Ще полея с утринна роса събрана в лейката прекрасните си цветя,за да радват очите ми.
Мравката Мари слушаше отстрани как Ноа си нарежда какво ще направи:
- Здравей Ноа!Всичко в живота ти се повтаря все в този ред всеки ден.Не ти ли омръзна?
-Не,защо?Най-прекрасният ден не е за изпускане Мари.
- Но за теб всеки ден е най-прекрасен.Как веднъж не те чух да се оплачеш,че нещо не ти е наред?
- Че защо да се оплаквам мила съседке?
- Нямаш ли и лоши дни,Ноа? Ето,днес аз имах грижи с едно от моите малки мравчета,което не искаше да работи заедно с нас,а стоеше затворено в мравуняка и се преструваше на болно.Вчера пък не успях да донеса една голяма сламка,затова се наложи да отклоня съпруга си от задълженията му...изобщо все някакви проблеми изникват пред мен.
- О,това не са никакви проблеми,Мари!Аз такива дреболии дори не ги и забелязвам.Проблем е да живееш без приятели и без обичаните от теб същества.Да няма с кого да поговориш ,да нямаш храна на масата и то не по твоя вина,защото не си я отгледал и набрал,ами защото почвата е отровена и е спряла да ражда.Проблем е да си болен и да няма лекарство за болестта ти.
Мари не каза нищо,но се замисли над думите му.Спря,огледа се,усмихна се на слънцето и продължи по пътя си спокойна.Ноа промени за миг настроението й.Дали не беше вълшебник?
сряда, 1 май 2013 г.
ФАНТАЗИЯТА от Милена Димова
от Милена Димова
Ние хората имаме различно разбиране не само за живота,но за живеенето и все планираме своите загуби и надежди.Имаме своя вътрешна сила,както за провала,така и за успеха,както за детството,така и за старостта,за младостта,за влюбването...а чрез волята на мисълта по-разумните от нас проектират своите красиви случки,фантазии и приятелства.
Да си усмихнат,ведър,чаровен и любопитен е талант на духа.Да съумееш да превърнеш съвсем естествено всяко нещастие в поука,всяка загуба в нов шанс,всяка самота в приятелство е талант само и единствено на детето в нас.
Ако изключим от ума си лошите събития,непредвидените обстоятелства,негативните мисли ще усетим как живота радостно ни докосва днес и сега.Не знаем какво ни очаква утре,затова живеем с известна доза страх oт неизвестното,без да подозираме,че можем да си го представим по начин,който на нас ни харесва.Това е великата магия на фантазията,която ни е дадена свише!
Фантазията е най-верния приятел на душата наред с любовта и надеждата.Ето защо аз нито за миг не преставам да мечтая и фантазирам.Това е моето естествено състояние на душата.И съм щастлива!
Ние хората имаме различно разбиране не само за живота,но за живеенето и все планираме своите загуби и надежди.Имаме своя вътрешна сила,както за провала,така и за успеха,както за детството,така и за старостта,за младостта,за влюбването...а чрез волята на мисълта по-разумните от нас проектират своите красиви случки,фантазии и приятелства.
Да си усмихнат,ведър,чаровен и любопитен е талант на духа.Да съумееш да превърнеш съвсем естествено всяко нещастие в поука,всяка загуба в нов шанс,всяка самота в приятелство е талант само и единствено на детето в нас.
Ако изключим от ума си лошите събития,непредвидените обстоятелства,негативните мисли ще усетим как живота радостно ни докосва днес и сега.Не знаем какво ни очаква утре,затова живеем с известна доза страх oт неизвестното,без да подозираме,че можем да си го представим по начин,който на нас ни харесва.Това е великата магия на фантазията,която ни е дадена свише!
Фантазията е най-верния приятел на душата наред с любовта и надеждата.Ето защо аз нито за миг не преставам да мечтая и фантазирам.Това е моето естествено състояние на душата.И съм щастлива!
понеделник, 29 април 2013 г.
ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО от Милена Димова
Мисля си,че няма понятие като точен момент.По-скоро трябва като котка да издебнеш кога твоето въображение съвпада с даден момент подходящ за случване.
Ние мечтаем, копнеем, бленуваме,искаме хиляди бивалици и небивалици. Понякога,казвам го от личен опит "най-невъзможните" ми фантазии са се случвали и са се оказвали съвършено реални за разлика от други,за които съм смятала,че са най-естественото нещо на света.
Кой казва какво е възможно или не?Ние и само ние.Кой прави ситуацията възможна?Ние и само ние благодарение и на нашата вяра.Защото много често съм имала волята,но не съм имала вярата.
Докато"невъзможното" е било повече плод на моята съвършена истинска вяра то винаги се е превръщало в реалност.Не същото мога да кажа за волята.
Аз продължавам да издебвам като котка всяка ситуация превръщайки я в игра.Така и пътя ми към възможното или не съвсем е винаги приятен,защото се забавлявам през цялото време.
Ние мечтаем, копнеем, бленуваме,искаме хиляди бивалици и небивалици. Понякога,казвам го от личен опит "най-невъзможните" ми фантазии са се случвали и са се оказвали съвършено реални за разлика от други,за които съм смятала,че са най-естественото нещо на света.
Кой казва какво е възможно или не?Ние и само ние.Кой прави ситуацията възможна?Ние и само ние благодарение и на нашата вяра.Защото много често съм имала волята,но не съм имала вярата.
Докато"невъзможното" е било повече плод на моята съвършена истинска вяра то винаги се е превръщало в реалност.Не същото мога да кажа за волята.
Аз продължавам да издебвам като котка всяка ситуация превръщайки я в игра.Така и пътя ми към възможното или не съвсем е винаги приятен,защото се забавлявам през цялото време.
събота, 27 април 2013 г.
ЩЕ ПОСАДЯ ЦВЕТЯ от Милена Димова
Ще посадя лавандула в градината.Цяла леха от лавандула,за да може сутрин да гали погледа ти.Да радва обонянието ти с аромата си.Да буди душата ти виолетовото й дихание и цвят...
Ще посадя и любимите ти ягоди!Много ягоди с дъх на лято,здраве и на сладолед,от онзи,за който ми разказа,че си обичал като дете.
А какво би казал да засадя пръчки от рози?Ако добре се прихванат в почвата и имам "лека" ръка от тях ще израснат цели храсти след време.Знам,ти обичаш рози.Аз също, и когато се разхождаш из градината ще ти ухае на рози,а ти ще ги обгрижваш. Умееш да го правиш,казвам го от личен опит.
Ами маргарити?Големи бели маргарити,които с чистотата си да ни напомнят за честността,искреността и добротата помежду ни.Добре,разбрахме се ще посадя и маргарити.Непременно ще посадя маргарити.
Боже,ирисите къде ги забравих?!Нали знаеш какво са ириси?Онези големи кичести цветя с листа като саби,които,когато разцъфтят приличат на човки на патета.Ще ги посадя в жълто,за да лекуват очите.Някъде четох,че това били любимите цветя на Христос.А за жълтото не е измама,всяко жълто цвете стимулира зрението.
И малини ще посадя.Трудничко се гледат от градски хора като нас,но ще опитам,какво толкова?!Обещавам да слагам ръкавици,когато ги плевя,за да си пазя ръцете.Ммм,аромат на малини в знойното лято,прекрасно!
Даже и жасмин ще си отгледаме като ти заговорих за трудни растения.Та нали ние никога не сме харесвали монотонността на лесното?
Жасминът е онзи аромат,който ще запазя като спомен от едно дълго наше пътуване.Помниш ли,тогава ти ми набра жасмин и го сложи на нощното шкафче в хотела?...
Аз говорех,и говорех,направо си бъбрех.Само от време на време спирах,за да си поема въздух и пак продължавах.
Посадих и иглики,и здравец,и макове,и люляк,и мента,и ружи.А ти оправяше от време на време някой немирен кичур паднал върху лицето ми и се смееше.
Накрая млъкнах.Не от умора,примълча ми се.Тогава ми каза:
- Прави каквото искаш и каквото ти харесва.Аз вече имам всички тези аромати,цветове и гледки...,защото имам теб!
Ще посадя и любимите ти ягоди!Много ягоди с дъх на лято,здраве и на сладолед,от онзи,за който ми разказа,че си обичал като дете.
А какво би казал да засадя пръчки от рози?Ако добре се прихванат в почвата и имам "лека" ръка от тях ще израснат цели храсти след време.Знам,ти обичаш рози.Аз също, и когато се разхождаш из градината ще ти ухае на рози,а ти ще ги обгрижваш. Умееш да го правиш,казвам го от личен опит.
Ами маргарити?Големи бели маргарити,които с чистотата си да ни напомнят за честността,искреността и добротата помежду ни.Добре,разбрахме се ще посадя и маргарити.Непременно ще посадя маргарити.
Боже,ирисите къде ги забравих?!Нали знаеш какво са ириси?Онези големи кичести цветя с листа като саби,които,когато разцъфтят приличат на човки на патета.Ще ги посадя в жълто,за да лекуват очите.Някъде четох,че това били любимите цветя на Христос.А за жълтото не е измама,всяко жълто цвете стимулира зрението.
И малини ще посадя.Трудничко се гледат от градски хора като нас,но ще опитам,какво толкова?!Обещавам да слагам ръкавици,когато ги плевя,за да си пазя ръцете.Ммм,аромат на малини в знойното лято,прекрасно!
Даже и жасмин ще си отгледаме като ти заговорих за трудни растения.Та нали ние никога не сме харесвали монотонността на лесното?
Жасминът е онзи аромат,който ще запазя като спомен от едно дълго наше пътуване.Помниш ли,тогава ти ми набра жасмин и го сложи на нощното шкафче в хотела?...
Аз говорех,и говорех,направо си бъбрех.Само от време на време спирах,за да си поема въздух и пак продължавах.
Посадих и иглики,и здравец,и макове,и люляк,и мента,и ружи.А ти оправяше от време на време някой немирен кичур паднал върху лицето ми и се смееше.
Накрая млъкнах.Не от умора,примълча ми се.Тогава ми каза:
- Прави каквото искаш и каквото ти харесва.Аз вече имам всички тези аромати,цветове и гледки...,защото имам теб!
вторник, 16 април 2013 г.
УСМИВКАТА от Милена Димова
от Милена Димова
Усмивката - не струва тя пари
усмихвай се,но не превзето.
Опитвай да я слагаш ти
от сутрин рано на лицето.
Усмивката не се разваля
и няма срокове на годност,
усмивката недей спестява
живей с усмивка,не е сложно.
А,ако питаш се случайно
на кой какво да подариш
повярвай ми,дари я тайно
и някого ще наградиш.
И после също този някой
усмихнат ще я подари.
С усмивка всички сме богати,
а пък не струва тя пари!
петък, 29 март 2013 г.
21 ГРАМА В ШЕПАТА МИ,автор:МИЛЕНА ДИМОВА
21 ГРАМА В ШЕПАТА МИ
от Милена Димова /"ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА"/
Има един период от време в природата,когато в планината малко,след като пукне пролетта се появяват пойни птички.Те пеят толкова красиво и хармонично,че карат същността ти да ликува за живот и щастие.Имат малки,кръгли главици,греещо оранжеви гърдички и най-тънките крачета на света,приличащи на струни на китара,даже по-тънки.Съвършени птички,които събуждат природата за живот.Множат се и кацат по напъпилите от трева поляни,търсейки семенца за кълване.Често котките с часове ги дебнат,скрити в синора за забава и игра - хищническа и брутална,за удоволствие,каквато забава съществува и между хората много често.
Друг път птиченцата толкова стремително се засилват в своя полет,че се втурват с главата напред в прозореца на нашата гостна и оставят част от перушината си на стъклото като знак - аз минах от тук.Както се случва понякога и при хората,в стремежа си да "полетят",често се разбиват в невидимия прозорец на живота.
Този ден чух силен трясък по стъклото,като от камъче - яко и кораво.Не обърнах внимание,но само няколко минути по-късно погледа ми попадна върху него.Птичето лежеше съвсем безжизнено,скрито под едно листо от ирис в градината,свито като за поклон.
Миналата година пак бях свидетел на подобен случай.Тогава изтичах,взех птичето в ръце,то се размърда едва-едва в дланите ми,после го положих в чатала на едно дърво,за да не го намерят котките и след по-малко от час отново полетя.
И сега взех птичката в ръце.Главичката й направи поклон в шепата ми.Аз я повдигнах,понамокрих я с капчици вода,ала не помръдна.Очичките й гледаха в моите очи и излъчваха огромна, мощна светлина!Това не бяха мъртви очи.Напротив,бяха най-красивите живи очички,които рядко съм виждала у хората.
Телцето на птичето стопли дланта ми, беше най-топлото телце,което съм побирала някога в шепа.
И тогава се загледах в мъничките краченца,присвити безжизнено.Господи,та те бяха по-тънички и от струните на китара!
Съвършената природа бе дарила птичето с очи,които и сега ме карат да заплача от възторг към енергията,която зърнах в тях.
Очаквах да чуя сърчицето му,ала усещах как само моята собствена кръв пулсира в дланта ми,подвеждайки ме,че птичето диша.
Подържах го известно време,а топлината,която излъчваше тялото му бе несравнима като усещане.Беше като огромен огън в студена зимна нощ,бумтящ в камината.Като галещо слънце върху мекия пясък на някой бряг,като прегръдката на мама в детството,като огнената стихия,зараждаща се в тялото при първа среща с любимия човек.Като глътката въздух на новороден живот,смътен спомен на душата за топлина.
И сякаш в този миг пулсираше целият свят в шепата ми.Пулсираше времето,пулсираше вятъра,пулсираше любовта,побрана в моята човешка длан.А мъничките му крачка така и не помръднаха.
Господи,къде побра толкова много любов в една перушинка?!Олекваше в ръката ми телцето му,олекваше и се смаляваше,а главичката му ми правеше поклон,свита като за молитва.
И,ако е вярно,че човешката душа тежи 21 грама,аз съм сигурна,че държах точно толкова в дланта си.Точно толкова тежи всяка душа.
от Милена Димова /"ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА"/
Има един период от време в природата,когато в планината малко,след като пукне пролетта се появяват пойни птички.Те пеят толкова красиво и хармонично,че карат същността ти да ликува за живот и щастие.Имат малки,кръгли главици,греещо оранжеви гърдички и най-тънките крачета на света,приличащи на струни на китара,даже по-тънки.Съвършени птички,които събуждат природата за живот.Множат се и кацат по напъпилите от трева поляни,търсейки семенца за кълване.Често котките с часове ги дебнат,скрити в синора за забава и игра - хищническа и брутална,за удоволствие,каквато забава съществува и между хората много често.
Друг път птиченцата толкова стремително се засилват в своя полет,че се втурват с главата напред в прозореца на нашата гостна и оставят част от перушината си на стъклото като знак - аз минах от тук.Както се случва понякога и при хората,в стремежа си да "полетят",често се разбиват в невидимия прозорец на живота.
Този ден чух силен трясък по стъклото,като от камъче - яко и кораво.Не обърнах внимание,но само няколко минути по-късно погледа ми попадна върху него.Птичето лежеше съвсем безжизнено,скрито под едно листо от ирис в градината,свито като за поклон.
Миналата година пак бях свидетел на подобен случай.Тогава изтичах,взех птичето в ръце,то се размърда едва-едва в дланите ми,после го положих в чатала на едно дърво,за да не го намерят котките и след по-малко от час отново полетя.
И сега взех птичката в ръце.Главичката й направи поклон в шепата ми.Аз я повдигнах,понамокрих я с капчици вода,ала не помръдна.Очичките й гледаха в моите очи и излъчваха огромна, мощна светлина!Това не бяха мъртви очи.Напротив,бяха най-красивите живи очички,които рядко съм виждала у хората.
Телцето на птичето стопли дланта ми, беше най-топлото телце,което съм побирала някога в шепа.
И тогава се загледах в мъничките краченца,присвити безжизнено.Господи,та те бяха по-тънички и от струните на китара!
Съвършената природа бе дарила птичето с очи,които и сега ме карат да заплача от възторг към енергията,която зърнах в тях.
Очаквах да чуя сърчицето му,ала усещах как само моята собствена кръв пулсира в дланта ми,подвеждайки ме,че птичето диша.
Подържах го известно време,а топлината,която излъчваше тялото му бе несравнима като усещане.Беше като огромен огън в студена зимна нощ,бумтящ в камината.Като галещо слънце върху мекия пясък на някой бряг,като прегръдката на мама в детството,като огнената стихия,зараждаща се в тялото при първа среща с любимия човек.Като глътката въздух на новороден живот,смътен спомен на душата за топлина.
И сякаш в този миг пулсираше целият свят в шепата ми.Пулсираше времето,пулсираше вятъра,пулсираше любовта,побрана в моята човешка длан.А мъничките му крачка така и не помръднаха.
Господи,къде побра толкова много любов в една перушинка?!Олекваше в ръката ми телцето му,олекваше и се смаляваше,а главичката му ми правеше поклон,свита като за молитва.
И,ако е вярно,че човешката душа тежи 21 грама,аз съм сигурна,че държах точно толкова в дланта си.Точно толкова тежи всяка душа.
неделя, 24 март 2013 г.
РОЖДЕН ДЕН,автор:Милена Димова,детски автор,телевизионна и радио водеща
РОЖДЕН ДЕН
от Милена Димова
Всеки ден е тъй прекрасен
и изпълнен със мечти,
ала днешният е ясен
и рожденика си ти!
Смело протегни ръчички
и с усмивка към света
покажи сега на всички,
че пораства радостта.
И приятеля множи се
и фантазията расте,
на живота усмихни се
твой е празника,дете!
Всеки ден е тъй прекрасен
и изпълнен със мечти,
ала днешният е ясен
да,рожденика си ти!
четвъртък, 21 март 2013 г.
АРОМАТИТЕ НА ДЕТСТВОТО автор:Милена Димова
АРОМАТИТЕ НА ДЕТСТВОТО
автор:Милена Димова
Забравих да правя снежни човеци.Как ставаше?Мокри ръкавички и премръзнали до червено крачета,обути в дебели чорапи и здрави ботушки.Дръпваш ръкавичките около вратлето си,затягаш възела на вълнения шал и ти ухае на хубаво - на студ и зима.
Натискаш с малките си пръстчета звънеца на всяка входна врата,от която знаеш,че ще излезе твой приятел,или просто се провикваш под балконите им и детският ти глас отеква в тишината на квартала като коледна камбана.
И започва снежната топка своя път - търкул,търкул.С премерени,въртеливи движения всеки я овалва в стегналия сняг,или дружно я катурваме в пряспата.Оглаждаме до съвършенство всеки ръб,получен при търкалянето,докато не остане неизгладено местенце по тумбака на магичния снежен човек.Скоро ще е почти готов,а на нас никак не ни се прибира.Трескаво събираме сухи клонки под снега,за да послужат за ръце:
- Мамо,пусни ми в пликче през балкона две маслинки за очи.
- Бабо,я ми хвърли един морков.
Готово!
Забравила съм да правя снежни човеци.Дали?Един ще помня завинаги,онзи от детството,който с аромата си на студ и детски усмивки ще сгрява всеки мой коледен празник.
Някъде там в детството ми ухае на мокър асфалт от камиона,който редовно миеше улиците в квартала,или от ненадейно изсипал се пролетен дъжд - тих и напоителен,който караше дори нас децата да мъркаме като котки в следобедна дрямка завити през глава.Само тогава обичах да спя следобед, не по принуда, защото избора си беше мой.
Личните избори тепърва ни предстояха без да разбираме това тогава и слава богу,иначе нямаше да е щастливо детството ни,ако имаше планираност в него.
Великата Природа е разумна,затова аз вярвам,че и сътворяването на човека също е акт на разумност,за който получаваме най-много доказателства в детството.
Краткотрайните приятелства там са най-естественото нещо,което може да се случи между хлапета.Както и неприятелствата или откритата вражда,за която забравяхме още преди да сме си измили ръцете за вечеря.
Нямало е нито една вечер в детството ми,в която да съм заспивала с мисъл за враждебност, с омраза,или с вменено чувство за вина.
Пролетният дъжд измиваше не само улиците в квартала,но и нашите детски караници и дребни недоразумения.
Пролетният дъжд донасяше аромата на надежда,че игрите са безкрайни,времето безспирно и нищо не е така вечно, както една игра на дама.
Пазя аромата на цветните тебешири,с които рисувахме по плочки и бордюри,както и спомена за изтърканите кожички по пръстите ,които често се превръщаха в болезнени ранички.
И болката в детството е различна,някак по-поносима!
Поплакваш за малко в скута на майка си или на здравото рамо на татко си и живота става пак весел.Те целуват ожулените ти пръсти,пълнят шепите ти с бонбони и болката си е отишла.
Аромат на пролет в започващия живот на човека - най-прекрасният аромат от детството!
Милена Димова
автор:Милена Димова
Забравих да правя снежни човеци.Как ставаше?Мокри ръкавички и премръзнали до червено крачета,обути в дебели чорапи и здрави ботушки.Дръпваш ръкавичките около вратлето си,затягаш възела на вълнения шал и ти ухае на хубаво - на студ и зима.
Натискаш с малките си пръстчета звънеца на всяка входна врата,от която знаеш,че ще излезе твой приятел,или просто се провикваш под балконите им и детският ти глас отеква в тишината на квартала като коледна камбана.
И започва снежната топка своя път - търкул,търкул.С премерени,въртеливи движения всеки я овалва в стегналия сняг,или дружно я катурваме в пряспата.Оглаждаме до съвършенство всеки ръб,получен при търкалянето,докато не остане неизгладено местенце по тумбака на магичния снежен човек.Скоро ще е почти готов,а на нас никак не ни се прибира.Трескаво събираме сухи клонки под снега,за да послужат за ръце:
- Мамо,пусни ми в пликче през балкона две маслинки за очи.
- Бабо,я ми хвърли един морков.
Готово!
Забравила съм да правя снежни човеци.Дали?Един ще помня завинаги,онзи от детството,който с аромата си на студ и детски усмивки ще сгрява всеки мой коледен празник.
Някъде там в детството ми ухае на мокър асфалт от камиона,който редовно миеше улиците в квартала,или от ненадейно изсипал се пролетен дъжд - тих и напоителен,който караше дори нас децата да мъркаме като котки в следобедна дрямка завити през глава.Само тогава обичах да спя следобед, не по принуда, защото избора си беше мой.
Личните избори тепърва ни предстояха без да разбираме това тогава и слава богу,иначе нямаше да е щастливо детството ни,ако имаше планираност в него.
Великата Природа е разумна,затова аз вярвам,че и сътворяването на човека също е акт на разумност,за който получаваме най-много доказателства в детството.
Краткотрайните приятелства там са най-естественото нещо,което може да се случи между хлапета.Както и неприятелствата или откритата вражда,за която забравяхме още преди да сме си измили ръцете за вечеря.
Нямало е нито една вечер в детството ми,в която да съм заспивала с мисъл за враждебност, с омраза,или с вменено чувство за вина.
Пролетният дъжд измиваше не само улиците в квартала,но и нашите детски караници и дребни недоразумения.
Пролетният дъжд донасяше аромата на надежда,че игрите са безкрайни,времето безспирно и нищо не е така вечно, както една игра на дама.
Пазя аромата на цветните тебешири,с които рисувахме по плочки и бордюри,както и спомена за изтърканите кожички по пръстите ,които често се превръщаха в болезнени ранички.
И болката в детството е различна,някак по-поносима!
Поплакваш за малко в скута на майка си или на здравото рамо на татко си и живота става пак весел.Те целуват ожулените ти пръсти,пълнят шепите ти с бонбони и болката си е отишла.
Аромат на пролет в започващия живот на човека - най-прекрасният аромат от детството!
Милена Димова
сряда, 20 март 2013 г.
ПРОЛЕТ автор:Милена Димова/стихове за деца :"Сънища в летящ балон"./
ПРОЛЕТ
oт Милена Димова
-Пролетта е във небето
викна радостно щурчето
и засвири във тревата
песента на веселбата.
Песен знаете и вие,
радостта във вас се крие.
Погледнете към небето,
както стори и щурчето.
-А не е ли твърде рано,
месец март е още само? -
позачуди се кълвача
и към ореха заскача.
-Никак даже! - някой каза
минзухара се показа.
Точно време е сега
да настъпи пролетта.
В края на един сезон
зимата издаде стон:
-Ох,аз май ще си поспя
време е да си вървя!
Идва пролетта с надежда
и в цветята се оглежда.
Във небето се засмя
пъстроцветната дъга.
Усмихнете се деца
време ви е за игра.
Всички горски обитатели
чакат ви като приятели.
Към небето погледнете
слънцето в ръце вземете.
Подарена светлина -
тук е вече пролетта!
oт Милена Димова
-Пролетта е във небето
викна радостно щурчето
и засвири във тревата
песента на веселбата.
Песен знаете и вие,
радостта във вас се крие.
Погледнете към небето,
както стори и щурчето.
-А не е ли твърде рано,
месец март е още само? -
позачуди се кълвача
и към ореха заскача.
-Никак даже! - някой каза
минзухара се показа.
Точно време е сега
да настъпи пролетта.
В края на един сезон
зимата издаде стон:
-Ох,аз май ще си поспя
време е да си вървя!
Идва пролетта с надежда
и в цветята се оглежда.
Във небето се засмя
пъстроцветната дъга.
Усмихнете се деца
време ви е за игра.
Всички горски обитатели
чакат ви като приятели.
Към небето погледнете
слънцето в ръце вземете.
Подарена светлина -
тук е вече пролетта!
петък, 15 март 2013 г.
Най-добрият приятел автор:Милена Димова/стихове за деца/
НАЙ-ДОБРИЯТ ПРИЯТЕЛ
Oт Милена Димова
- Какво е да си фантазьор
попита със възторг детето?
- Това е като да си скиор
по синя писта на небето.
Това е да си водолаз
из дълбините на звездите,
където мога само аз
да сбъдна без проблем мечтите ти.
И още да си фантазьор
е най-прекрасната професия
ще имаш работа без брой
без писване,приятна, лесна.
Това е да посееш семчица
без трудност даже на Луната
и да изпаднеш в кротка дремчица
в планетата между недрата.
Това е да сглобиш цял кораб
по слънцето той да пътува
и да летиш със птичи полет
без страх сърцето да вълнува.
Детето слушаше в омая:
- С кого говоря всъщност аз? -
попита радостно накрая:
- Фантазията съм в този час.
- Със теб съм в твоя миг,минута
до теб приятелски, дете
и винаги ще бъда тука,
докато времето тече.
Милена Димова на литературна среща с деца.
четвъртък, 14 март 2013 г.
НАДЕЖДНО автор:Милена Димова
НАДЕЖДНО
Шума ли ни прави щастливи
на глъчка с безброй цветове,
на плясъка градски и диви
вълни от човешко море?!
Шума от поникнало цвете
и падащо тихо листенце?
Желая шума и на двете
в уюта на свойто местенце.
Дълбоко, дълбоко в душата
останала тихо без звук
откривам се аз и самата
надежда е с мен,тя е тук!
Шума ли ни прави нас хора
с полемики страстни,дивашки
шума на свирепа умора,
която ни мами глупашки?!
на глъчка с безброй цветове,
на плясъка градски и диви
вълни от човешко море?!
Шума от поникнало цвете
и падащо тихо листенце?
Желая шума и на двете
в уюта на свойто местенце.
Дълбоко, дълбоко в душата
останала тихо без звук
откривам се аз и самата
надежда е с мен,тя е тук!
Шума ли ни прави нас хора
с полемики страстни,дивашки
шума на свирепа умора,
която ни мами глупашки?!
Шума от брътвежи и бързане
към някой работен проект?
Аз искам човешко привързване
и влюбен момент незает.
Шума на дървото в градината,
шума на прегръдката нежна
и място за теб до камината-
света е все още надежден!
Милена"Повтори фантазията".
сряда, 13 март 2013 г.
НЯМАМ ПРИЯТЕЛИ автор:Милена Димова /приказка за възрастни/.:
НЯМАМ ПРИЯТЕЛИ
/приказка за възрастни/
Автор: Милена Димова
Живял един млад човек.Той бил писател,който пишел увлекателно и интересно и винаги в книгите му присъствала темата за приятелството.Понеже книгите му се търсели и продавали един прохождащ телевизионен водещ го поканил в своето предаване и естествено в разговора го попитал за приятелството:
- А вие имате ли приятели?
- Разбира се, те са безброй! - отговорил ведро писателят.
Минало се време и пишещият мъж се оженил за красива и добра жена.Тя била и умна. С нея се забавлявали живеейки заедно,а около тях винаги имало много хора и весели шумни компании.Случило се така,че пистелят изведнъж спрял да пише.Бързо и читателите му го забравили.Той се лутал в думите и изреченията по цели дни и нощи,бил обезверен и уплашен,че е изгубил вдъхновението си.Шумните компании секнали и все по-малко хора му се обаждали,или идвали да го видят как е.Само жена му била неотлъчно до него,кротко му се усмихвала и го окуражавала.Тя често и много му говорела.Когато той мълчал,жена му изпълвала пространството с думи, и те не били просто някакви думи,а изпълнени с любов и вяра думи. В този труден етап от живота си писателят отново получил покана да участва при телевизионният водещ добил завидна популярност с шоуто ,което водел.И той отново му задал въпроса в края на техния разговор:
- Имате ли приятели?
-Намират се. - тъжно отговорил писателят.
Ала в живота всичко се променя.Колелото на съдбата се завъртяло и отново вдъхновението сполетяло писателя.Той пишел непрекъснато,а издателите се надпреварвали да му предлагат оферти коя от коя по-изгодни и примамливи.И той издавал и пътувал,забавлявайки се със съпругата си.Наслаждавали се на успеха заедно.Появили се и много хора покрай тях отново.Писателят бил винаги щедър към тях,черпел ги,или им купувал изискани подаръци.И те примирали от удоволствие,че са в неговото обкръжение.Така си минавали щастливо дните.
Не щеш ли един ден пак онзи телевизионен водещ го поканил в своето популярно предаване,за да го пита за приятелите му.Темата,която продавала успешно книгите му:
- Имате ли приятели?
- Нямам приятели! - отговорил спокойно писателят.
Водещият се удивил,но приел отговора му за артистичен ексцентризъм.Веднага заваляли обаждания в студиото от рода на:" Ама как,ние сме най-добрите му приятели!Той се пошегува с отговора си,ние се гордеем,че такъв велик човек е наш приятел!"
Минало се време.Някои от близките му хора се обидили след неговия отговор и сами се отдалечили.Други завидели на успехите му и той престанал да се среща с тях,а трети откровено мразели финансовата независимост и свобода на писателя и съпругата му.Тези го отблъсквали с поведението си.
Пишещият мъж и неговата любима пропътували целият свят заедно.Срещнали се с много хора,кои от кои по-цветни и различни.Яли и пили на една маса с тях,забавлявали се.Посетили най-красивите кътчета на планената заедно,докато писателят представял книгите си,всяка все по-успешна и по-продавана.Е,случвало се и някой от тях да се разболее,тогава другият стоял неотлъчно до него,докато оздравее.Оставял всяка друга работа и ангажимент и се грижел с любов и внимание за партньора си. Имало дни и на финансови загуби,защото писателят бил щедър човек и често злоупотребявали с честността му други.Но съпругата му никога не възроптала,не му се разсърдила,не го укорила,това било неговото решение за момента и правото му на личен избор.И винаги в добрите дни наоколо им имало много хора,а в лошите изчезвали яко дим.
Писателят остарял.Спрял да пътува интензивно и се прибрал със съпругата си в тихият им и уютен дом.И пак веднага бил поканен в телевизионното студио на възрастният вече водещ,добил огромна популярност през годините. И от дума на дума в края на интервюто,той пак го попитал:
- Имате ли приятели?
- Нямам приятели. - отговорил писателят. - Имам приятел,той е един единствен,моята съпруга.
- Но как? В началото на Вашата писателска кариера те бяха безброй?
- Така са изглеждали навярно тогава хората в моята фантазия!
- А после казахте,че все пак се намират?
- Да,така Ви казах,защото не успях да ги преброя дори на пръстите на едната си ръка.
- Вие сте толкова популярен и известен!Около вас и вашата съпруга винаги е пълно с хора?
- Прав сте.Пълно е с хора.Но Вие ме попитахте имам ли приятели и аз ви отговорих.
- Благодаря Ви за това,че бяхте напълно откровен!
- Моля. - отвърнал писателят и се прибрал вкъщи.
Милена Димова "ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".
/приказка за възрастни/
Автор: Милена Димова
Живял един млад човек.Той бил писател,който пишел увлекателно и интересно и винаги в книгите му присъствала темата за приятелството.Понеже книгите му се търсели и продавали един прохождащ телевизионен водещ го поканил в своето предаване и естествено в разговора го попитал за приятелството:
- А вие имате ли приятели?
- Разбира се, те са безброй! - отговорил ведро писателят.
Минало се време и пишещият мъж се оженил за красива и добра жена.Тя била и умна. С нея се забавлявали живеейки заедно,а около тях винаги имало много хора и весели шумни компании.Случило се така,че пистелят изведнъж спрял да пише.Бързо и читателите му го забравили.Той се лутал в думите и изреченията по цели дни и нощи,бил обезверен и уплашен,че е изгубил вдъхновението си.Шумните компании секнали и все по-малко хора му се обаждали,или идвали да го видят как е.Само жена му била неотлъчно до него,кротко му се усмихвала и го окуражавала.Тя често и много му говорела.Когато той мълчал,жена му изпълвала пространството с думи, и те не били просто някакви думи,а изпълнени с любов и вяра думи. В този труден етап от живота си писателят отново получил покана да участва при телевизионният водещ добил завидна популярност с шоуто ,което водел.И той отново му задал въпроса в края на техния разговор:
- Имате ли приятели?
-Намират се. - тъжно отговорил писателят.
Ала в живота всичко се променя.Колелото на съдбата се завъртяло и отново вдъхновението сполетяло писателя.Той пишел непрекъснато,а издателите се надпреварвали да му предлагат оферти коя от коя по-изгодни и примамливи.И той издавал и пътувал,забавлявайки се със съпругата си.Наслаждавали се на успеха заедно.Появили се и много хора покрай тях отново.Писателят бил винаги щедър към тях,черпел ги,или им купувал изискани подаръци.И те примирали от удоволствие,че са в неговото обкръжение.Така си минавали щастливо дните.
Не щеш ли един ден пак онзи телевизионен водещ го поканил в своето популярно предаване,за да го пита за приятелите му.Темата,която продавала успешно книгите му:
- Имате ли приятели?
- Нямам приятели! - отговорил спокойно писателят.
Водещият се удивил,но приел отговора му за артистичен ексцентризъм.Веднага заваляли обаждания в студиото от рода на:" Ама как,ние сме най-добрите му приятели!Той се пошегува с отговора си,ние се гордеем,че такъв велик човек е наш приятел!"
Минало се време.Някои от близките му хора се обидили след неговия отговор и сами се отдалечили.Други завидели на успехите му и той престанал да се среща с тях,а трети откровено мразели финансовата независимост и свобода на писателя и съпругата му.Тези го отблъсквали с поведението си.
Пишещият мъж и неговата любима пропътували целият свят заедно.Срещнали се с много хора,кои от кои по-цветни и различни.Яли и пили на една маса с тях,забавлявали се.Посетили най-красивите кътчета на планената заедно,докато писателят представял книгите си,всяка все по-успешна и по-продавана.Е,случвало се и някой от тях да се разболее,тогава другият стоял неотлъчно до него,докато оздравее.Оставял всяка друга работа и ангажимент и се грижел с любов и внимание за партньора си. Имало дни и на финансови загуби,защото писателят бил щедър човек и често злоупотребявали с честността му други.Но съпругата му никога не възроптала,не му се разсърдила,не го укорила,това било неговото решение за момента и правото му на личен избор.И винаги в добрите дни наоколо им имало много хора,а в лошите изчезвали яко дим.
Писателят остарял.Спрял да пътува интензивно и се прибрал със съпругата си в тихият им и уютен дом.И пак веднага бил поканен в телевизионното студио на възрастният вече водещ,добил огромна популярност през годините. И от дума на дума в края на интервюто,той пак го попитал:
- Имате ли приятели?
- Нямам приятели. - отговорил писателят. - Имам приятел,той е един единствен,моята съпруга.
- Но как? В началото на Вашата писателска кариера те бяха безброй?
- Така са изглеждали навярно тогава хората в моята фантазия!
- А после казахте,че все пак се намират?
- Да,така Ви казах,защото не успях да ги преброя дори на пръстите на едната си ръка.
- Вие сте толкова популярен и известен!Около вас и вашата съпруга винаги е пълно с хора?
- Прав сте.Пълно е с хора.Но Вие ме попитахте имам ли приятели и аз ви отговорих.
- Благодаря Ви за това,че бяхте напълно откровен!
- Моля. - отвърнал писателят и се прибрал вкъщи.
Милена Димова "ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".
вторник, 12 март 2013 г.
ПЧЕЛАТА автор:Милена Димова/приказка за възрастни/
ПЧЕЛАТА
/Приказка за възрастни/
Автор: Милена Димова
Имаше един човек.Той не беше лош,но не мога да кажа,че беше и добър.Живееше своя живот,както на него му харесваше.Съобразяваше се с чуждо мнение само тогава,когато това беше в полза на работата му.Иначе предпочиташе да се интересува от себе си и в това нямаше нищо нередно.Както казах той не беше лош човек,но не беше и добър.Той беше среден човек,но не живееше по средата,нито търсеше златната среда.Тя не би го задоволила,по-скоро търсеше върха,но не по-трудния начин.Обичаше работата си и парите,които тя му носеше.Парите бяха част от неговия среден начин на живот.Имаше една мечта - да ги направи много повече и да се издигне,не извиси.
Един ден този нито добър,нито лош човек се препичаше на слънце в една градина и мислеше как да увеличи спечелените до момента пари.Времето беше идеално,както за плаж,така и за подобни мисловни комбинации.Птички чуроликаха,лек ветрец разхлаждаше въздуха и пчелички жужаха наоколо.Имаше безброй пчели,които по никакъв начин не нарушаваха покоя му.
Изведнъж му хрумна,ей така,без повод да улови една от многото пчели в ръката си.Тя забръмча в шепата му,той бързо я пусна в краката си от страх да не го ужили и я настъпи.Пчелата се размаза на тревата.Повече и не помръдна, а човекът продължи да се препича блаженно.В този миг той стана повече лош човек и по-малко добър.
Дните му станаха повече богати,и по-малко бедни.Парите му се умножаваха ежечасно,благодарение на неговата любов към работата.Една мисъл обаче започна да тревожи ума на човека предимно нощем.Тези мисли обикновенно идват тогава,когато съня е на границата с реалността.Човекът все си спомняше как някога не без да иска беше смачкал една пчела.Нищо и никаква пчела сред милиардите такива,които съществуваха!Обаче точно тази пчела бръмчеше нощем в главата му като жива.
Човекът освен,че стана много богат,стана и много известен с богатството си.Хората все повече го уважаваха,възхищаваха му се,казваха му колко е добър и щедър и го молеха за финансова подкрепа.И той наистина раздаваше голяма част от своите пари в услуга на другите.Но пчелата си стоеше нощем в главата му,дразнеше ушите му и нарушаваше съня му.
Когато остаря и вече все по-малко имаше желание за работа,а парите му ставаха все повече и повече,човекът стана пчелар.Купи много кошери,изчете много книги как най-добре да отглежда пчели,инвестира много пари,за да създаде перфектния пчелин и се отдаде в грижа за ципокрилите.Той живееше сред тях,научи за перфектният йерархичен ред на пчелното семейство и това го направи един щастлив и полезен човек. Шума на пчелите в огромната му градина като,че ли заглуши шума на онази единствена пчела,която много години бръмчеше нощем в главата му.
В края на земния си път,той беше вече повече добър човек,отколкото лош.Продължаваше да помага на хората финансово и на пчелите като ги отглеждаше и роеше.
Случи се,че заболя и се наложи да постъпи в болница за операция.Хирургът беше млад и амбициозен с добри препоръки,ала точно в деня на сложната интервенция надеждния млад доктор някак разсеяно извърши операцията.Бяха му обещали повишение,той планираше живота си занапред,докато оперираше и се провали.
Човекът с многото пари и с многото пчели почина.Той не беше много стар,е,не беше и изобщо млад,беше възрастен човек.
Името му остана в спомените на хората като един щедър човек и добър пчелар в края на дните си.Много болници,училища и улици бяха наречени на негово име.
А той на път за Рая се срещна със своя Ангел-Хранител:
- Какво се случи Ангеле?
- Нищо необичайно.Ти изпълни своята мисия на Земята и сега е време да се отдадеш на размишления и тиха радост, на безметежност и заслужена почивка!
- Но този доктор беше много добър,защо се провали?
-Не се е провалил,просто допусна грешка.Той е, и ще продължи да бъде един от най-добрите хирурзи.Само,че през годините,за да докаже това,и за да спаси хиляди животи ще си спомня всяка вечер за твоята смърт.Тя ще го навестява като тъжна мелодия години наред и ще го кара да спасява,ще го направи наистина безценен за болните хора.Както бръмчеше една единствена пчела в ума ти,докато беше жив.Вселенският кръговрат никога не спира.
- Да.Наистина е така! - каза човекът и спокойно премина през всички цветове на дъгата,за да влезе в Рая. Край ушите му зажужа пчела.Това беше неговата пчела и той я последва.
Милена Димова"ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".
/Приказка за възрастни/
Автор: Милена Димова
Имаше един човек.Той не беше лош,но не мога да кажа,че беше и добър.Живееше своя живот,както на него му харесваше.Съобразяваше се с чуждо мнение само тогава,когато това беше в полза на работата му.Иначе предпочиташе да се интересува от себе си и в това нямаше нищо нередно.Както казах той не беше лош човек,но не беше и добър.Той беше среден човек,но не живееше по средата,нито търсеше златната среда.Тя не би го задоволила,по-скоро търсеше върха,но не по-трудния начин.Обичаше работата си и парите,които тя му носеше.Парите бяха част от неговия среден начин на живот.Имаше една мечта - да ги направи много повече и да се издигне,не извиси.
Един ден този нито добър,нито лош човек се препичаше на слънце в една градина и мислеше как да увеличи спечелените до момента пари.Времето беше идеално,както за плаж,така и за подобни мисловни комбинации.Птички чуроликаха,лек ветрец разхлаждаше въздуха и пчелички жужаха наоколо.Имаше безброй пчели,които по никакъв начин не нарушаваха покоя му.
Изведнъж му хрумна,ей така,без повод да улови една от многото пчели в ръката си.Тя забръмча в шепата му,той бързо я пусна в краката си от страх да не го ужили и я настъпи.Пчелата се размаза на тревата.Повече и не помръдна, а човекът продължи да се препича блаженно.В този миг той стана повече лош човек и по-малко добър.
Дните му станаха повече богати,и по-малко бедни.Парите му се умножаваха ежечасно,благодарение на неговата любов към работата.Една мисъл обаче започна да тревожи ума на човека предимно нощем.Тези мисли обикновенно идват тогава,когато съня е на границата с реалността.Човекът все си спомняше как някога не без да иска беше смачкал една пчела.Нищо и никаква пчела сред милиардите такива,които съществуваха!Обаче точно тази пчела бръмчеше нощем в главата му като жива.
Човекът освен,че стана много богат,стана и много известен с богатството си.Хората все повече го уважаваха,възхищаваха му се,казваха му колко е добър и щедър и го молеха за финансова подкрепа.И той наистина раздаваше голяма част от своите пари в услуга на другите.Но пчелата си стоеше нощем в главата му,дразнеше ушите му и нарушаваше съня му.
Когато остаря и вече все по-малко имаше желание за работа,а парите му ставаха все повече и повече,човекът стана пчелар.Купи много кошери,изчете много книги как най-добре да отглежда пчели,инвестира много пари,за да създаде перфектния пчелин и се отдаде в грижа за ципокрилите.Той живееше сред тях,научи за перфектният йерархичен ред на пчелното семейство и това го направи един щастлив и полезен човек. Шума на пчелите в огромната му градина като,че ли заглуши шума на онази единствена пчела,която много години бръмчеше нощем в главата му.
В края на земния си път,той беше вече повече добър човек,отколкото лош.Продължаваше да помага на хората финансово и на пчелите като ги отглеждаше и роеше.
Случи се,че заболя и се наложи да постъпи в болница за операция.Хирургът беше млад и амбициозен с добри препоръки,ала точно в деня на сложната интервенция надеждния млад доктор някак разсеяно извърши операцията.Бяха му обещали повишение,той планираше живота си занапред,докато оперираше и се провали.
Човекът с многото пари и с многото пчели почина.Той не беше много стар,е,не беше и изобщо млад,беше възрастен човек.
Името му остана в спомените на хората като един щедър човек и добър пчелар в края на дните си.Много болници,училища и улици бяха наречени на негово име.
А той на път за Рая се срещна със своя Ангел-Хранител:
- Какво се случи Ангеле?
- Нищо необичайно.Ти изпълни своята мисия на Земята и сега е време да се отдадеш на размишления и тиха радост, на безметежност и заслужена почивка!
- Но този доктор беше много добър,защо се провали?
-Не се е провалил,просто допусна грешка.Той е, и ще продължи да бъде един от най-добрите хирурзи.Само,че през годините,за да докаже това,и за да спаси хиляди животи ще си спомня всяка вечер за твоята смърт.Тя ще го навестява като тъжна мелодия години наред и ще го кара да спасява,ще го направи наистина безценен за болните хора.Както бръмчеше една единствена пчела в ума ти,докато беше жив.Вселенският кръговрат никога не спира.
- Да.Наистина е така! - каза човекът и спокойно премина през всички цветове на дъгата,за да влезе в Рая. Край ушите му зажужа пчела.Това беше неговата пчела и той я последва.
Милена Димова"ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".
МОДЕРНАТА КАЛИНКА автор:Милена Димова
МОДЕРНАТА КАЛИНКА
от Милена Димова
Днес една калинка мила
беше се в гората скрила
имаше красив тоалет,
точка,точка и каскет.
Стъпваше в тревата важно
търсеше щурчето снажно
със цигулка, с черен фрак
на ревю да иде чак.
-Мили щурчо пролази
и недей от мен се крий
ти бъди ми кавалера
с цвете бяло на ревера.
-Хубавице,няма как
нищо,че съм аз юнак
и красавец съм напет,
в графика ми има ред.
Мравчицата от зори
часовете си брои
блага вест- ще става булка,
ще й свиря на цигулка.
Гости много със покани,
вярвам всичките отбрани.
Нямам време за ревюта,
затова недей ме бута!
Брей,калинката тогава
взе набързо да решава
ще върви на тържеството
да я види обществото.
Сложи грим,червена шапка,
под ръка със чанта-папка.
Ах,туй модно изпълнение
ще събуди удивление!
-Трябва тях да ги омая
с тоалета си накрая,
да ме гледат със възхита,
да се маят и да питат.
Хубаво,обаче всички
бяха вперили очички
в булката така щастлива
и наистина красива.
Изводът е много ясен,
в радост всеки е прекрасен,
а по модните въпроси -
кой каквото ще да носи!
понеделник, 11 март 2013 г.
КЪДЕ Е ЧЕСТНОСТТА, автор:Милена Димова,приказка за деца и възрастни
КЪДЕ Е ЧЕСТНОСТТА?
/приказка за деца и възрастни/
Имало двама приятели,които обичали да се наричат така и винаги,когато се срещнели се поздравявали:
- Здравей,приятелю!
- Здравей,приятелю!
Те обичали да ядат и пият на една маса,да се чуват по телефоните,когато не могат да се видят,за да си говорят весели работи.Наложило се обаче единият от тях да продаде имотите си и да замине в чужбина.Преди да тръгне,както винаги се обадил на приятеля си:
- Здравей,приятелю!Знаеш,че трябва да замина,но искам да оставя у вас един куфар с лични вещи.На теб ти имам пълно доверие.В него е моето богатство,ще те помоля да го пазиш и да не го отваряш.
- Добре.Обещавам! - съгласил се на драго сърце другият.
После приятелят му заминал много далече и те дори престанали да се чуват. Но всяка вечер преди да заспи човекът поглеждал към куфара на приятеля си,оставен му да го пази.
"Той продаде имотите си.Сигурно е сложил тук парите." - мислел си човека и повдигал от време на време куфара,за да прецени колко тежи.Куфарът не бил тежък,но не бил и лек.
"Ами,ако има някакви незаконни стоки в този куфар и това ми причини беди с властите?" - продължавал да размишлява човекът,докато се мятал като риба на сухо нощем в леглото си.Накрая престанал изобщо да спи,защото любопитството не спирало да го дълбае.
Една нощ той не издържал и отворил плахо куфара.За негова изненада вътре имало само стари книги и снимки от детството на неговия приятел.Най-отгоре на една от книгите била залепена и бележка,на която пишело:"КЪДЕ Е ЧЕСТНОСТТА?".
Смутил се човека и внимателно затворил пак куфара,после заспал дълбоко.
Минало се време,прибрал се приятелят му от чужбина и естествено веднага дошъл да го поздрави и да си прибере куфара.Седнали,хапнали,пийнали,повеселили се и преди да заспят приятелят му казал:
- Благодаря ти,че ми опази богатството,какво бих правил без теб,приятелю?!
После заспали,ала един от тях сън не го хващал.
"Ех,защо отворих куфара?!Защо любопитството ми ме надви?Сега как ще гледам приятеля си в очите,когато знам,че съм го излъгал?' - не спирал да се пита той и студена пот избивала по челото му.
"Ако не му кажа,той никога няма да разбере,но аз знам и това ще ми тежи в нашето приятелство."
На сутринта преди да си тръгне приятелят му,той не издържал и си признал;
- Приятелю,аз не спазих напълно обещанието си.Пазих куфара ти,но не издържах и го отворих.Не съм искал да ти открадна нищо,повярвай ми!Ей така, от глупаво човешко любопитство го отворих.
- Знам,приятелю.
- Как така?От къде знаеш?
-Чаках да ми отговориш на въпроса,който ти бях написал на бележката. И ти ми отговори.Аз разбрах къде е честността - помежду ни!
Милена Димова"ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".
/приказка за деца и възрастни/
Имало двама приятели,които обичали да се наричат така и винаги,когато се срещнели се поздравявали:
- Здравей,приятелю!
- Здравей,приятелю!
Те обичали да ядат и пият на една маса,да се чуват по телефоните,когато не могат да се видят,за да си говорят весели работи.Наложило се обаче единият от тях да продаде имотите си и да замине в чужбина.Преди да тръгне,както винаги се обадил на приятеля си:
- Здравей,приятелю!Знаеш,че трябва да замина,но искам да оставя у вас един куфар с лични вещи.На теб ти имам пълно доверие.В него е моето богатство,ще те помоля да го пазиш и да не го отваряш.
- Добре.Обещавам! - съгласил се на драго сърце другият.
После приятелят му заминал много далече и те дори престанали да се чуват. Но всяка вечер преди да заспи човекът поглеждал към куфара на приятеля си,оставен му да го пази.
"Той продаде имотите си.Сигурно е сложил тук парите." - мислел си човека и повдигал от време на време куфара,за да прецени колко тежи.Куфарът не бил тежък,но не бил и лек.
"Ами,ако има някакви незаконни стоки в този куфар и това ми причини беди с властите?" - продължавал да размишлява човекът,докато се мятал като риба на сухо нощем в леглото си.Накрая престанал изобщо да спи,защото любопитството не спирало да го дълбае.
Една нощ той не издържал и отворил плахо куфара.За негова изненада вътре имало само стари книги и снимки от детството на неговия приятел.Най-отгоре на една от книгите била залепена и бележка,на която пишело:"КЪДЕ Е ЧЕСТНОСТТА?".
Смутил се човека и внимателно затворил пак куфара,после заспал дълбоко.
Минало се време,прибрал се приятелят му от чужбина и естествено веднага дошъл да го поздрави и да си прибере куфара.Седнали,хапнали,пийнали,повеселили се и преди да заспят приятелят му казал:
- Благодаря ти,че ми опази богатството,какво бих правил без теб,приятелю?!
После заспали,ала един от тях сън не го хващал.
"Ех,защо отворих куфара?!Защо любопитството ми ме надви?Сега как ще гледам приятеля си в очите,когато знам,че съм го излъгал?' - не спирал да се пита той и студена пот избивала по челото му.
"Ако не му кажа,той никога няма да разбере,но аз знам и това ще ми тежи в нашето приятелство."
На сутринта преди да си тръгне приятелят му,той не издържал и си признал;
- Приятелю,аз не спазих напълно обещанието си.Пазих куфара ти,но не издържах и го отворих.Не съм искал да ти открадна нищо,повярвай ми!Ей така, от глупаво човешко любопитство го отворих.
- Знам,приятелю.
- Как така?От къде знаеш?
-Чаках да ми отговориш на въпроса,който ти бях написал на бележката. И ти ми отговори.Аз разбрах къде е честността - помежду ни!
Милена Димова"ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".
неделя, 10 март 2013 г.
събота, 9 март 2013 г.
ИГРА автор: Милена Димова
"- Искаш ли да си играем?" -
попита той и се усмихна.
"-Искаш ли да помечтаем?"-
отвърнах аз и в смях той прихна.
Да си направим собствена магия
щипка илюзия и чисто детство
във теб аз умно възрастта ще скрия
и ето,случи се вълшебството!
Той бе едва на осем,
а аз минавах тридесет и три.
Задаваше и търсеше въпроси,
а аз отвръщах само с "може би!"
Общувахме вълнуващо красиво,
че чак за миг се усъмних
дали не пречим с нашата бъбривост
на кой ли,щом детето в мен открих.
Сега той спи сред сънищата кротки
във топлото си пухено легло,
измисля може би безброй разходки
и връща се към днешното било.
Денят замръква, в люлка е луната
величествена в облаци блести
люлее бавно майчински Земята
събира в коша нашите мечти.
Заспивай мой приятелю в игрите,
заспивай малки принце и помни
без възраст ще остават все мечтите,
но ако има кой да ги твори.
Милена Димова "ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА".
неделя, 3 март 2013 г.
петък, 1 март 2013 г.
ГРАДЕЖ от Милена Димова
ГРАДЕЖ
oт Милена Димова
Построих си надежда
с вар и тухли,но с човешка душа,
ден след ден ме поглежда,
а на двора започна да никне трева.
Питат хората,цъкат
как строи се надежда с високи стени?
Казвам леко,без мъка
ден след ден я градих все от свои мечти.
И създадох надежда зиме топла,
прохладна през летните дни
и в любовните нощи
и в щастливото утро все до нас тя стои.
oт Милена Димова
Построих си надежда
с вар и тухли,но с човешка душа,
ден след ден ме поглежда,
а на двора започна да никне трева.
Питат хората,цъкат
как строи се надежда с високи стени?
Казвам леко,без мъка
ден след ден я градих все от свои мечти.
И създадох надежда зиме топла,
прохладна през летните дни
и в любовните нощи
и в щастливото утро все до нас тя стои.
вторник, 26 февруари 2013 г.
понеделник, 25 февруари 2013 г.
МАГЬОСНИЦА разказ от Милена Димова
"Смъртта не е най-голямата загуба в живота.Най-голямата загуба е това,което умира в нас,докато сме живи."/Норман Казинс/.
Дали си спомням нещо от своето детство?Помня прашния калдъръм,мириса на розов цвят и моята баба.Тя беше магьосница.Може би тогава не осъзнавах истински смисъла на тази дума,но помня,че пред бабината къща винаги имаше тълпи от хора,изстрадали и още страдащи,виждащи и незрящи,ходещи и сакати,всеки дошъл със своята мъка и тегоба.
Аз бях много малка,за да разбера каква притегателна сила имаше моята баба за хората.Тя правеше вълшебства и добруваше,а мъката на другите приемаше в себе си,затова все й се виеше свят,боляха я очите и не можеше да стъпи на краката си от хорската болка.Човешките несгоди разяждаха ранимата й старческа душа.А злобата я разболяваше за дълго и най-трудно преминаваше:
- Само злобата,бабе не можеш да разградиш!Ще влезе в теб,и докато не ти навреди няма да те пусне.Недъзите на хората минават,случват се такива чудеса,проглеждат даже слепи,но злобата не си отива.Влезе ли веднъж чрез други хора в мен бесува по цели нощи.Като вампир бродя из къщата,докато я прогоня от себе си.
- Бабо,плашиш ме като ми говориш тези работи!
- Не се плаши,чедо!Това са истините на живота.Брат брата си убива от едната злоба.Загнезди ли се в човешката глава става страшно.
- Ти как я махаш злобата,бабо? Да не си магьосница?
- Чудна съм аз,пуста опустяла! Чудна съм,защото чудеса са се случвали и пак ще се случват.Но в мъки ще си ида!Защото тази сила,която имам не е за хубаво.Проклятие е тя.Да можеш да гадаеш,да врачуваш,да лекуваш,а ти все болен да си,чума е това така да знаеш.
- Искам,искам и аз да съм като теб бабо.Искам да помагам и аз на хората,да идват при мен,както правят в твоята къща.
- Само това недей да искаш,чедо,защото понякога тези пущини мечтите се случват,когато най-малко ги очакваш!
- Защо,бабо?Не е ли хубаво да си магьосница?
- Мислиш,че е хубаво?Ако беше така нашият Господ Бог нямаше да прати единственият си син,за да ни помага и да погине в страшни мъки,охулен и отритнат от човеците.Нали съм ти разказвала за Христос?Това е поличба.Такива като нас откупуват греховете на другите.Ние сме обречени на мъка,за да могат другите да са спасени.
- Моля те,бабо,направи така,че да съм чудна като теб?
- Че и ти да страдаш,тая няма да я бъде.Аз и твоите бъдещи грехове ще откупя в аванс.Ти ще си здрава за радост на родителите си дълги години.
- Ех,а какво ще ми дадеш?
- Ще ти оставя шевната си машина,за да си винаги красиво облечена,когато порастнеш.Да са в ред нещата ти и с двете си ръце да сътворяваш.Искам да ми обещаеш,че ще слушаш винаги сърцето си какво ти говори.То ще е най-добрият ти учител.Ако сърцето ти прескача и мълчи не е на хубаво,да знаеш.То трябва да ти е компаса.Където сочи,ти след него ще вървиш.И така,шевната машина ще ти завещая за наследство.
- Как ще стане,как ще ми я завещаеш?
- Ще видиш,недей да бързаш.Всичко идва с времето си в този грешен свят,дете!Не питай и недей да знаеш много.Всичко ще ти се покаже отведнъж.Каквото е писано ще стане.
- Ама къде е писано?Къде е казано,че тъй ще стане?
- Горе на небето.Там са всички истини за грешните човеци.В космоса са нашите неписани закони.По чужди повели слизаме и си отиваме от тази земя,за да се мъчим.
- Защо се мъчим,бабо?
- Защото винаги грешим и все сме алчни.Защото не знаем насита и очите ни са празни.Искаме още,и още,до горе да сме затрупани от имане.Къде ще го носим,чедо това имане,когато голички се раждаме и голи си отиваме?И само костите остават в земята.На никого на кокалите му не пише,че е бил поет,или професор.На всеки каквото му е отредено такъв ще бъде.
Писателят се ражда,за да пише,но и да кукува вечно сам на своето писалище,ако иска хората да го четат,дори,когато си отиде.Някога щом душата му се възвиси и литне към Господа ще бъде радостен,че му разлистват книгите,и че намират смисъл в неговите думи.Едва тогава той вече няма да е сам,а ще сияе от щастие духът му и ще е спокоен на небебто грешника,че не е живял напразно,а е оставил дири подир себе си.
Така е и с художника,на когото днес картините струват дори милиони.Смее им се от небето той на купувачите си и сякаш им говори:"Умрях си в нищета и огорчение,затова днес колкото и да ми плащате не ще ме оцените,или купите.По добре подайте хляб на гладния,а моите картини оставете в музеите,за да ги гледат хора с очи."
Така е и с бижутера.Не малко труд е хвърли за изящното бижу.Душата си е вложил в него и всеки,който го носи,ако е разумен ще ползва силата на накита,там е скрита енергията на майстора.
Ами певеца?Извисява глас,за да го чуят.Блажени са онези,които слушат със сърцето си и дават смисъл на песента му да живее.
-Бабо,малко се страхувам от твоите приказки.
- Така е,но не ми остава много време,а искам още за много работи да ти разправя.Искам да те науча да разбираш знаците на своята съдба,за да се пазиш.
- Какви са тези знаци?
- Когато има нещо да се случи вари,печи го ще се случи.Но чуеш ли гласчето в теб да ти говори ще се вслушваш.Няма да се инатиш,защото на съдбата не й харесва,когато не я чуваш.Усещай знаците.
- Ами,ако сбъркам?Не мога все да ги усещам тези знаци на съдбата!
- О,ще бъркаш,бабе!Това е толкова човешко.Ще ходиш,ще се спънеш пък ще паднеш.На хубавите хора все им пречат грозните и ще те спъват,но ти не се гневи.Добрият всекиму е драг,а лошият е гост неканен.На хубавите,лошите им правят грозни магии от черните си думи и от тъмните си мисли,и ти ще страдаш,няма как!Но няма да се плашиш,ще миеш всеки ден очите си с изворна вода и с думите на най-любимите си хора.Ще галиш твоят най-обичан мъж,ще го целуваш и така ще се лекуваш.И не хаби енергия да се ядосваш,онези лошите ще ги наказва после друг.Не си ти тази,дето да ги съди.
- Има ли и добра магия бабо,или е само лошата?
- Добрата магия са очите на дете,добра магия е усмивката на майка ти,която няма да даде и косъм да падне от главата ти,докато е жива и ще е все до теб чрез мислите си.
Това е добротата,затова докосвай се до хубави лица,до нежни души,търси красивото в живота си,за да запазиш красотата в себе си.Защото болката поставиш ли я на кантар,все доброто побеждава.И ще гледаш луната кога е пълна,и кога е празна.Когато тръгне да расте и ти расти,мечтай,твори,то ще остане,но празни ли се си почивай,за да не са напразно и усилията ти.Така е и така ще е .Аз ще си отида някой ден,а с мен ще отнеса и силата си,на теб и зрънце от магията си няма да оставя,за да си щастлива.
- Но бабо,аз ще страдам,когато ти умреш!
- Ще си поплачеш и ще ти мине.А аз,когато трябва ще те навестявам в сънищата.
- Ами,ако ме уплашиш?
- Аз така ще идвам,че да не те уплаша, само когато трябва.Или,ако на мене нещо ми потрябва.
- Какво ще ти потрябва,когато си мъртва?
- И на умрелите им се приисква нещо.И те понякога изпитват нужди.Някой да каже добра дума за тях на масата,или да им запали свещ,да си помисли нещо хубаво за тяхното някогашно съществуване.Не се плаши от мъртвите.Те идват винаги,за да ти подскажат нещо,не идват в сънищата просто ей,така!Ако умрат спокойни винаги спокойни ще ти се явяват,но ако са се споминали без време,все от нещо те ще имат нужда,докато намерят мястото си в отвъдното.
Бъди добра и само хубави неща ще ти се случват,вярвай ми!Блажени да са всички,които ще живеят след мен,те ще се докоснат до различни светове и ако са разумни ще открият тайните за човешкото съществуване.Ще разгадаят истини, кодирани в света от векове.Блажени да са всички,които ще се родят след моята смърт.
Това си спомням ясно от своето детство.Днес понякога сядам на бабината шевна машина.Наследих я,както тя ми каза,когато разпределяха имането й на мен като най-малка тя се падна.А баба знаеше това!
Поглеждам често към луната пълна ли е,или празна.И не забравям знаците,мъча се да угодя на своята съдба,за да е благосклонна и тя към мен.Единствено се моля да съм прозорлива и да разбера загадките,онези дето баба не успя да ги дочака,но все ми казваше,че ще разгадаем ние,които ще живеем след смъртта й.
Дали си спомням нещо от своето детство?Помня прашния калдъръм,мириса на розов цвят и моята баба.Тя беше магьосница.Може би тогава не осъзнавах истински смисъла на тази дума,но помня,че пред бабината къща винаги имаше тълпи от хора,изстрадали и още страдащи,виждащи и незрящи,ходещи и сакати,всеки дошъл със своята мъка и тегоба.
Аз бях много малка,за да разбера каква притегателна сила имаше моята баба за хората.Тя правеше вълшебства и добруваше,а мъката на другите приемаше в себе си,затова все й се виеше свят,боляха я очите и не можеше да стъпи на краката си от хорската болка.Човешките несгоди разяждаха ранимата й старческа душа.А злобата я разболяваше за дълго и най-трудно преминаваше:
- Само злобата,бабе не можеш да разградиш!Ще влезе в теб,и докато не ти навреди няма да те пусне.Недъзите на хората минават,случват се такива чудеса,проглеждат даже слепи,но злобата не си отива.Влезе ли веднъж чрез други хора в мен бесува по цели нощи.Като вампир бродя из къщата,докато я прогоня от себе си.
- Бабо,плашиш ме като ми говориш тези работи!
- Не се плаши,чедо!Това са истините на живота.Брат брата си убива от едната злоба.Загнезди ли се в човешката глава става страшно.
- Ти как я махаш злобата,бабо? Да не си магьосница?
- Чудна съм аз,пуста опустяла! Чудна съм,защото чудеса са се случвали и пак ще се случват.Но в мъки ще си ида!Защото тази сила,която имам не е за хубаво.Проклятие е тя.Да можеш да гадаеш,да врачуваш,да лекуваш,а ти все болен да си,чума е това така да знаеш.
- Искам,искам и аз да съм като теб бабо.Искам да помагам и аз на хората,да идват при мен,както правят в твоята къща.
- Само това недей да искаш,чедо,защото понякога тези пущини мечтите се случват,когато най-малко ги очакваш!
- Защо,бабо?Не е ли хубаво да си магьосница?
- Мислиш,че е хубаво?Ако беше така нашият Господ Бог нямаше да прати единственият си син,за да ни помага и да погине в страшни мъки,охулен и отритнат от човеците.Нали съм ти разказвала за Христос?Това е поличба.Такива като нас откупуват греховете на другите.Ние сме обречени на мъка,за да могат другите да са спасени.
- Моля те,бабо,направи така,че да съм чудна като теб?
- Че и ти да страдаш,тая няма да я бъде.Аз и твоите бъдещи грехове ще откупя в аванс.Ти ще си здрава за радост на родителите си дълги години.
- Ех,а какво ще ми дадеш?
- Ще ти оставя шевната си машина,за да си винаги красиво облечена,когато порастнеш.Да са в ред нещата ти и с двете си ръце да сътворяваш.Искам да ми обещаеш,че ще слушаш винаги сърцето си какво ти говори.То ще е най-добрият ти учител.Ако сърцето ти прескача и мълчи не е на хубаво,да знаеш.То трябва да ти е компаса.Където сочи,ти след него ще вървиш.И така,шевната машина ще ти завещая за наследство.
- Как ще стане,как ще ми я завещаеш?
- Ще видиш,недей да бързаш.Всичко идва с времето си в този грешен свят,дете!Не питай и недей да знаеш много.Всичко ще ти се покаже отведнъж.Каквото е писано ще стане.
- Ама къде е писано?Къде е казано,че тъй ще стане?
- Горе на небето.Там са всички истини за грешните човеци.В космоса са нашите неписани закони.По чужди повели слизаме и си отиваме от тази земя,за да се мъчим.
- Защо се мъчим,бабо?
- Защото винаги грешим и все сме алчни.Защото не знаем насита и очите ни са празни.Искаме още,и още,до горе да сме затрупани от имане.Къде ще го носим,чедо това имане,когато голички се раждаме и голи си отиваме?И само костите остават в земята.На никого на кокалите му не пише,че е бил поет,или професор.На всеки каквото му е отредено такъв ще бъде.
Писателят се ражда,за да пише,но и да кукува вечно сам на своето писалище,ако иска хората да го четат,дори,когато си отиде.Някога щом душата му се възвиси и литне към Господа ще бъде радостен,че му разлистват книгите,и че намират смисъл в неговите думи.Едва тогава той вече няма да е сам,а ще сияе от щастие духът му и ще е спокоен на небебто грешника,че не е живял напразно,а е оставил дири подир себе си.
Така е и с художника,на когото днес картините струват дори милиони.Смее им се от небето той на купувачите си и сякаш им говори:"Умрях си в нищета и огорчение,затова днес колкото и да ми плащате не ще ме оцените,или купите.По добре подайте хляб на гладния,а моите картини оставете в музеите,за да ги гледат хора с очи."
Така е и с бижутера.Не малко труд е хвърли за изящното бижу.Душата си е вложил в него и всеки,който го носи,ако е разумен ще ползва силата на накита,там е скрита енергията на майстора.
Ами певеца?Извисява глас,за да го чуят.Блажени са онези,които слушат със сърцето си и дават смисъл на песента му да живее.
-Бабо,малко се страхувам от твоите приказки.
- Така е,но не ми остава много време,а искам още за много работи да ти разправя.Искам да те науча да разбираш знаците на своята съдба,за да се пазиш.
- Какви са тези знаци?
- Когато има нещо да се случи вари,печи го ще се случи.Но чуеш ли гласчето в теб да ти говори ще се вслушваш.Няма да се инатиш,защото на съдбата не й харесва,когато не я чуваш.Усещай знаците.
- Ами,ако сбъркам?Не мога все да ги усещам тези знаци на съдбата!
- О,ще бъркаш,бабе!Това е толкова човешко.Ще ходиш,ще се спънеш пък ще паднеш.На хубавите хора все им пречат грозните и ще те спъват,но ти не се гневи.Добрият всекиму е драг,а лошият е гост неканен.На хубавите,лошите им правят грозни магии от черните си думи и от тъмните си мисли,и ти ще страдаш,няма как!Но няма да се плашиш,ще миеш всеки ден очите си с изворна вода и с думите на най-любимите си хора.Ще галиш твоят най-обичан мъж,ще го целуваш и така ще се лекуваш.И не хаби енергия да се ядосваш,онези лошите ще ги наказва после друг.Не си ти тази,дето да ги съди.
- Има ли и добра магия бабо,или е само лошата?
- Добрата магия са очите на дете,добра магия е усмивката на майка ти,която няма да даде и косъм да падне от главата ти,докато е жива и ще е все до теб чрез мислите си.
Това е добротата,затова докосвай се до хубави лица,до нежни души,търси красивото в живота си,за да запазиш красотата в себе си.Защото болката поставиш ли я на кантар,все доброто побеждава.И ще гледаш луната кога е пълна,и кога е празна.Когато тръгне да расте и ти расти,мечтай,твори,то ще остане,но празни ли се си почивай,за да не са напразно и усилията ти.Така е и така ще е .Аз ще си отида някой ден,а с мен ще отнеса и силата си,на теб и зрънце от магията си няма да оставя,за да си щастлива.
- Но бабо,аз ще страдам,когато ти умреш!
- Ще си поплачеш и ще ти мине.А аз,когато трябва ще те навестявам в сънищата.
- Ами,ако ме уплашиш?
- Аз така ще идвам,че да не те уплаша, само когато трябва.Или,ако на мене нещо ми потрябва.
- Какво ще ти потрябва,когато си мъртва?
- И на умрелите им се приисква нещо.И те понякога изпитват нужди.Някой да каже добра дума за тях на масата,или да им запали свещ,да си помисли нещо хубаво за тяхното някогашно съществуване.Не се плаши от мъртвите.Те идват винаги,за да ти подскажат нещо,не идват в сънищата просто ей,така!Ако умрат спокойни винаги спокойни ще ти се явяват,но ако са се споминали без време,все от нещо те ще имат нужда,докато намерят мястото си в отвъдното.
Бъди добра и само хубави неща ще ти се случват,вярвай ми!Блажени да са всички,които ще живеят след мен,те ще се докоснат до различни светове и ако са разумни ще открият тайните за човешкото съществуване.Ще разгадаят истини, кодирани в света от векове.Блажени да са всички,които ще се родят след моята смърт.
Това си спомням ясно от своето детство.Днес понякога сядам на бабината шевна машина.Наследих я,както тя ми каза,когато разпределяха имането й на мен като най-малка тя се падна.А баба знаеше това!
Поглеждам често към луната пълна ли е,или празна.И не забравям знаците,мъча се да угодя на своята съдба,за да е благосклонна и тя към мен.Единствено се моля да съм прозорлива и да разбера загадките,онези дето баба не успя да ги дочака,но все ми казваше,че ще разгадаем ние,които ще живеем след смъртта й.
събота, 23 февруари 2013 г.
ПОВТОРИ ФАНТАЗИЯТА С ГОСТ ХУДОЖНИЧКАТА ЛИЛИ ДИМКОВА - ДЪЩЕРЯ НА ЛЕЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДИМКОВ
Лили Димкова:” Красотата е облекло на истината.”
Автор:Милена Димова.
Странна беше срещата ми с Лили Димкова, уж, случайна като всички „случайности” ,които съпътстват живота ми.Преди години бях гост в една телевизия и журналистката ми предложи да си купя книга за Петър Димков,написана от неговата дъщеря,художничката Лили Димкова.Тя/дъщеря му/ сама я беше финансирала и я разпространяваше сред съмишленици и приятели на символична за книжния пазар цена.Прочетох я на един дъх.Там харесах и нейна картина публикувана като снимка,която представляваше пъстра дъга, но избора на цветовете я правеше нереална, направо божествена.
Тогава в мен се роди идеята да се запозная лично с художничката.Тя от своя страна отдавна бе спряла да дава интервюта, защото никак не се чувства удобно,както по-късно ми сподели пред микрофон, или камера.Но на моята покана нещо я възпряло да откаже.Така се срещнахме.И двете установихме, че имаме усещането за познанство от много години,затова и разговора ни тръгна леко, като приятел с приятел, щастливи от срещата си.
Милена Димова: Казваш, че живота ти е благословен, защото си имала шанса да се родиш в семейството на лечителя Петър Димков.Разкажи ми за детството си и твоето семейство?
Лили Димкова: Да Милена, благословена съм от Бога със семейство,родители Петър и Мария Димкови. Аз смятам, че семейството е най-важното за развитието на децата, за формирането на техния характер. Как ще пораснат, какви хора ще станат определя семейството. Имах огромното удоволствие да израсна в семейство, където любовта, уважението, хармонията бяха основата.Не съм чувала родителите ми да говорят на висок глас или да си кажат обидна дума. Те живееха в огромната си топлота. Тази топлота влезе още в детството и в моята душа и ето аз, макар и в края на живота си още я пазя и отглеждам.
Милена Димова: Закодирали са те с любов и топлота?
Лили Димкова: Правилната дума е код, точно така! Любовта е маяк, който ти свети и сякаш ти казва:”Върви спокойно.Това е твоята посока.”
Татко изпитваше любов не само към нашето семейство, но и към всички хора. Нашият дом беше наистина Аврамов, неговата мисия беше да служи на другите. Беше безкрайно вярващ човек, вярваше в Бог Любов,Бог Мъдрост и Бог Истина, като смяташе, че вярата и любовта към Бога най-добре можеш да изразиш като служиш на ближните си. Татко бе служил първо на родината си, участник е в три войни, осем пъти смъртоносно е бил раняван.Спасил е войниците си от холера и тиф,при него нито един войник от болест не е умрял, а е бил съвсем млад офицер в онези години.
Той не лекуваше само тялото на човека, в него имаше един стремеж чрез тялото да пречисти и духовната същност на страдащия.
Хората трябва да разберат, че болестите не са случайни и идват като уроци в живота им.Болестта учи човека на смирение.Осъзнае ли това бързо ще оздравее.Здравето не ни е дадено само с егоистична цел ние да сме добре, а чрез виталността си да помагаме на другите. Хората сме едно колективно същество.
Милена Димова: И с мисълта ли е така,нашата добра мисъл формира общата?Добрата мисъл е заразна,нали?
Лили Димкова: Моите родители ме заразиха с добрите си мисли и действия.Те никога не са ме назидавали, но ми показваха кои са добрите неща в живота на човек.Някъде бях прочела една мъдра мисъл, че възпитавайки децата си всъщност ние възпитаваме себе си.Защото един родител, който не е израснал да бъде такъв, той не може да бъде възпитател.
Милена Димова: Къде те отвеждат твоите детски спомени?
Лили Димкова:Към природата с главно”П”.Към основния закон на Любовта . Бях много малка, когато изкарах тежка пневмония, а когато болестта премина, татко започна всеки ден да ме води на разходка в гората на Борисовата градина.Незабравими остават тези наши разходки в съзнанието ми и до днес.Той беше чудесен разказвач на приказки и не само ги разказваше, но ги и измисляше.Те бяха нещо като днешните сериали с продължение.Всяка сутрин отивах при него, лягах в леглото на родителите ми и чаках продължението от вечерта.А в гората приказките му сякаш оживяваха сред природата, дърветата ми се струваха като живи същества.
Милена Димова:Феите са истински, гномчетата също?
Лили Димкова: Гномчетата са духчетата на земята.Разправяше ми за саламандрите, които са духчета на огъня и как си играят вътре в него.Аз сякаш ги виждах във всяка искра,за селфидите, които са духчета на въздуха...
На децата най-добре се развива въображението, или фантазията чрез приказки. Няма народ по целия свят, който да не е създал изключителни детски приказки, но въображението се тренира и чрез рисуване.
Аз от мъничка си спомням как си стоя и все рисувам,или драскам нещо.Правила съм своите опити още от тогава, после се роди осъзнатата ми любов към изобразителното изкуство.Затова и всяка приказка разказана ми от татко, аз се опитвах да нарисувам и пресъздам.
Милена Димова: Казваш, че татко ти е бил изтъкан от Светлина.Затова ли го нарисува искрящ в една своя картина, на която той преглежда пациент?
Лили Димкова: При прегледи той се вглъбяваше в себе си.Простираше ръцете си над главата на пациента и питаше за малкото му име.Това беше момент на особена връзка между лечител и пациент, нещо сравнимо по сила единствено с молитва. Тогава той като, че ли се свързваше с кармата на човека или по-скоро я усещаше,затова аз улових този миг и в моята картина.
Милена Димова:Твоят татко ти е разказвал една мъдра притча за човека и за змията, извода, от която е, че не винаги доброто, което мислим, че правим е добро за другия наистина?
Лили Димкова: Той казваше, че правим повече зло, когато необмислено и неразумно вършим доброто. Трябва не импулсивно да се хвърляме, а когато искаме да извършим нещо по-голямо добре е да го обмислим преди това. Импулсивно действай само при първа помощ.Татко ми разказа тази притча по повод на едно мое разочарование от приятели, които са ме засягали с неблагодарност и коварство.
Един ден го попитах:
- Татенце, абе защо така постъпват хората?
И той започна да ми разказва:
Вървял един човек през зимата, било много студено и вятъра сковавал земята.Изведнъж видял в снега едно замръзнало змийче.Дожаляло му на човека и го вдигнал, сложил го в пазвата до сърцето си, за да го стопли.Змийчето се стоплило и съживило.Тогава то се обърнало към човека с въпроса:
- Кажи сега къде да те ухапя?
Човекът попитал:
- Ама как ще ме ухапеш?Аз ти спасих живота.
- Е, да, но аз съм змия и мога само да те попитам къде да те ухапя, но, че ще те ухапя е сигурно.
Милена Димова:Чрез приказки и притчи ли ви възпитаваха вашите родители, знам,че имаш и двама братя?
Лили Димкова: Да.Освен неговите измислени приказки много харесвах и тези на Андерсен и татко все ми ги чететше,за малката русалка, за Снежната царкиня...Какво е основното в тези приказки ,че заради любовта си човек е готов на всякаква саможертва. На това ме научиха в детството, а аз го трансформирах по-късно в моето творчество под формата на цикъл от картини, посветени на богомилите.Защото това са личности и хора, колкото на миналото, толкова и на бъдещето.Те жертват живота си от любов към другите и за другите. Това е човека на бъдещето.
Левски какво е? Само любов и саможертва.Тогава реших да нарисувам цяла плеяда от наши духовни великани като Ботев, като Учителя Дънов...
Главно рисувам лица и очи, защото в очите са кодирани и вярата, и любовта,и саможертвата.Щастлива съм, че татко ме научи не само на любов към хората, но и на любов към природата.А ние сме дарени с невероятни планини в България,той казваше, че красивото е облекло на истината и още:
- Всяка форма в природата е символ на един идеален свят и ние правилните методи трябва да ги търсим в природата.
Знаеш ли какво трябва да правят на всяка цена родителите,Милена, да вярват в детето си и в неговите възможности.Татко и мама наистина го правеха.Те се радваха на моите детски рисунки и ме поощряваха.Това дава самочувствие и вяра на детето в бъдеще. Помисли си в днешния ден, когато всичко е толкова трудно, един човек, който вярва в себе си по-лесно ще преуспее. Така ще е винаги.
Милена Димова: А кога идва разбирането за Бог и Вселената? Има поверие, че децата се раждат с любовта и познанията за целия свят, а ние трябва да им напомняме и да се учим от тази тяхна дарба?
Лили Димкова: И с нас беше така.Татко имаше молитви за всеки ден и от малки учеше мен и братята ми на тях.Той казваше, че молитвите са бързите телеграми към Бог.Ето една такава молитва, която си казвам и до днес:
-Господи, покрий ме в свещения си покров! Приеми ме в свещената си Светлина и ме пази от всяко зло!
Казва се по три пъти. Казваш го не само за себе си, но и за свои близки.Когато роднините, или приятелите ни са на път ние все ги мислим и се притесняваме, с което им вредим.Вместо това е хубаво да ги ограждаме в молитва.
Милена Димова: От малка си закърмена с любов към природата, към растенията и билките. Баща ти е бил лечител, неговата майка също.Позволяваш ли си да даваш рецепти и ти на свои близки, или хора в беда?
Лили Димкова: Искам да кажа нещо много важно, което хората трябва да знаят, за да не се лъжат лесно. Рецептите на татко са доста сложни и трябва да се изпълняват стриктно и под контрол.Не да слушат всекиго,че бил прочел нещо и да изпълняват рецептите частично.Татко правеше специални планове за лечение, лекуваше комплексно целия организъм и обичаше на шега да казва:
- Като убиеш мечката, бълхите сами ще излязат!
За съжаление много „автори” спекулират с неговите знания, какъвто е и Яков Янакиев, който издаде цяла книга на базата на моите спомени и разкази за баща ми, описани в моя такава. Аз я издадох сама със скромната си пенсия в памет на Петър Димков.Този човек/вълнува се/ взе моите писания, сложи името си под тях и преразказа моите спомени за живота на мама и татко. А той дори не е виждал баща ми, камо ли да го познава! И накрая дава рецепти в книгата си, уж казани от татко. Но те не са пълни, или са грешни. Призовавам хората да са внимателни и да търсят само оригиналните трудове на Петър Димков. Лекувайте се чрез оригинала.
Един съвет приеми от мен Милена, който научих от татко съвсем простичък и лек, лекувай се чрез музика.Слушай хармонична музика, или самата ти си пей! Пеейки, събуждаш вътрешни сили, непознати и на теб самата, за да си здрава просто си пей!
И още нещо много полезно за всеки,сутрин и вечер правете по двадесет дълбоки вдишвания и никога, ама никога не се гневете!Правейки това татко казваше, че се самоубиваме.Всяка отрицателна мисъл, всяко лошо чувство на гняв, на дразнение, на притеснение ни тровят излишно. А,ако все пак някога не се сдържите, после дишайте дълбоко.Така ще изчистите отровата от себе си.
Той винаги е препоръчвал златната среда и така живееше. Казваше на хората:
-Не отивайте в суровоядството, или не се уморявайте прекомерно дори и в разходките си сред природата.Трудете се само, докато изпитвате приятност в действията!
От автора:
Интервюто ми с Лили Димкова за мен бе една терапия за душата.Сякаш тя ми припомни отдавна позабравени съвети и молби към Вселената, към Бог, а и към мен самата.Дано отключи подобни чувства и у вас!
Абонамент за:
Публикации (Atom)