Никола Филипов: „ Във всеки човек има нещо, което трябва да бъде уважавано, да бъде обичано.”
От автора:
Е, как да няма щастливи обстоятелства,при които двама
човека се срещат,още повече ,ако единият е част от спомена за детство на
другия?!
Всяка вечер очаквах чичко Филипов да покани в телевизионното студио
Педя човек Лакът брада,за да ми разкаже приказка.Вярвах, че малкото човече я
разказва единствено на мен.Гледа ме от малкия екран и ми говори. Имаше подобна
услуга в моето детство и по телефона , но там механичният глас на разказвача, не ми беше така занимателен и интересен.
И ето, този човек,който канеше любимият ми приказен герой
стои пред мен. Поостарял, но с
великолепно чувство за самоирония, отпива от горещия чай и ми прави
комплименти.Благодаря ти, чичко Филипов за оказаното внимание!
Милена Димова:
Кой е първият спомен, който изниква в съзнанието ти,
когато заговориш за детството?
Никола Филипов:
Първата любов,
разбира се! Във второ отделение бях, обаче не мога да си спомня как се казваше момичето, само фамилията й
помня Попова. Но това беше платоническа любов... и все пак виж, след седемдесет
години това е първият спомен, който идва на гости в съзнанието ми. Иначе
детството ми е свързано с училище „Йосиф
Ковачев”.Там изкарах началното си образование.После ме записаха в трета мъжка гимназия
и накрая завърших ВИТИЗ,но вече не бях дете, а студент/смее се/. Мотото на разговора
ни е „Повтори фантазията” обаче за жалост в годините на моето детство се
живееше много бедно и трудно, и място за фантазия нямаше. Нашият детски живот
беше изключително скромен.Аз си играех с кибритени кутийки, правех си корабчета
от дъски, една носна кърпа ми служеше за платна на корабчетата ,и така. Къде ти
лукса да си позволиш някакви мечти! Но имах все пак едно скромно желание – на съседната
улица до нас имаше бозаджийница и аз си мечтаех някой от там всяка сутрин да ми
носи боза.Скромно желание, но детско и мое.
Милена Димова:
На какво ти ухае
детството, освен на боза за закуска в мечтите ти?
Никола Филипов:
Трудно ми е да изровя аромат, минали са толкова години от
тогава.Но имах един братовчед, който като ни идваше на гости, а той беше от Павликени
винаги носеше едни големи пити хляб, една педя дебели. И понеже беше гладно
време режеше ми сутрин само по една филия, която изпичах на печката / чичко
Филипов започва да преглъща от връщането към този спомен/.Ето този мирис на
печен хляб, който аз мажех с чиста свинска мас, вероятно няма да забравя
никога.
Милена Димова:
Къде премина твоето детство?
Никола Филипов:
В София, тук съм и роден. Но майка ми беше от Велико
Търново, а баща ми от Карнобат. Летата ми минаваха в една хубава стара къща в
Търново. Сега ще ти разкажа нещо хем смешно, хем странно като се сетих за
детските си лета. Тогава за първи път/ и последен/ живях три дни в цигански
катун. И хванах едни хубави, бели, чисти въшки та после ме остригаха и ме
къпаха три дни по ред всеки ден по два часа. Отидох до катуна уж, само, за да
се разходя, обаче ми хареса и реших да остана. А катуна беше на един километър
от майчината ми къща.Там се сприятелих с едни малки момиченца циганчета, те
бяха на моята възраст.Аз ги попитах:”Мога ли да остана?” , те казаха :”Да,
остани колкото искаш”, така и стана. Там за първи път ядох питка от бяло брашно
печена на жар,след това разчупена на коляно, притисната на две и вътре пълна с
бяло, мазно, натурално краве сирене.
Това ми беше закуската в катуна.
Милена Димова:
А майка ти и баща ти не се ли притесняваха за теб? Не те
ли потърсиха?
Никола Филипов:
Аз не бях съвсем
малък, може би някъде към четвърти клас. А и на майка ми циганите й бяха
казали, че съм при тях и си играя, така, че не помня тя да се е притеснявала.
Не ми се кара изобщо.
Милена Димова:
Деца от няколко
поколения се обръщат към теб с прозвището „чичко Филипов”. Харесва ли ти това
обръщение?
Никола Филипов:
Не искам да се хваля, аз имам орден и държавно звание, но
най-голямата ми награда е това, че хората се обръщат към мен с „чичко Филипов”.
Кръстник ми е Слава Рачева, с която работехме в „Лека нощ деца” и създадохме
легендата Педя Човек Лакът Брада.Аз бях много щастлив от тази си изява извън
новинарството, защото като актьор завършил ВИТИЗ имах нужда да подхраня моето
актьорско същество. Ръководството на Национална телевизия не ме пускаше един
концерт да водя, а много исках да съм конферансие понякога. Защото освен
новинар аз исках да бъда и актьор, но... не се оплаквам.
Милена Димова:
Казваш, че по природа си социален тип и бързо се
сприятеляваш.Обичаш хората, така ли?
Никола Филипов:
Аз не мога да живея без хора около мен, без
компании.Особено в младите си години не спирах да организирам сбирки.Колкото и
нескромно да звучи аз много харесвам една черта от своя характер, че мога да
бъда приятел с абсолютно всеки човек.Без никакво значение от това дали е колар,
дали е калайджия или академик.
Милена Димова:
Научава ли се тази
любов към хората в детските години или е вродено качество?
Никола Филипов:
Предполагам, че е
вродено, но все си мисля, че и ВИТИЗ /НАТФИЗ/малко ми е помогнал.
Милена Димова:
А не ти ли се е
случвало да бъдеш разочарован или предаден именно от хора, които обичаш?
Никола Филипов:
Трудно ми е да ти
отговоря.Може би не съм слагал на сърце подобни разочарования, каквито е имало
в живота ми. Но моето верую още като телевизионен говорител в „Новини”-те беше
- уважавам всички хора/тъй наречените зрители/ и единствената разлика между мен
и тях е, че аз знам новините малко по-рано. Не мога, не съм способен да не
уважавам своята публика, хората.А любовта ми към човека идва и от друго – от
книгите, които съм прочел в живота си.Обичам художествената литература, която
разкрива чувствата на героите, техните емоции и преживявания, където те и
обичат, и страдат, но са честни към себе си и към другите. Където героите имат
достойнство, доблест и чест. И може би в желанието си да бъда като тях аз съм
изградил този рефлекс на любов към всички.От българските автори още като дете
обичах да чета Елин Пелин и неговата никак не само детска литература.Обичах
Йовков - „Старопланински легенди”.Това са книги, които дето се казва съм
попил.А в тях основният мотив е любовта към хората.Иначе в световен мащаб една
от най-любимите ми книги е „Тримата другари” на Ерих Мария Ремарк. От
литературата научих, че във всеки човек има нещо, което трябва да бъде
уважавано, нещо, което да бъде обичано.Не можеш да мразиш само, трябва и да
обичаш.Спокойно мога да кажа, че за себе си аз вече съм прочел всичко, което е
трябвало да прочета.
Милена Димова:
А на кое място
поставяш музиката в своя живот, ако изобщо е възможно да направиш такава
класация?
Никола Филипов:
Знаеш ли, моите мечти винаги ме отвеждат там, където може
да ме отведе една хубава книга, една хубава музика, под формата на опера или на
концерт.Това е свят нереален, но вълшебен.Бих го нарекъл ангелски дори.
Милена Димова:
Казваш, че когато около теб звучи хубава музика ти ставаш
човек без проблеми, което е много хубаво, защото може никога да нямаш проблеми,
след като си открил решението?
Никола Филипов:
/смее се/ Аз съм намерил разковничето за моето щастие.Обожавам
оперният певец Борис Христов, за мен той е най-яркият талант в нашата оперна
история, без да омаловажавам всички други талантливи български оперни певци.Имал
съм лична среща с него, която ще помня до края на дните си. Сетя ли се за този
вълшебен миг от моя дълъг живот винаги се просълзявам/ в нашия разговор чичко
Филипов не направи изключение и сълзите бликнаха от ярко сините му по детски
чисти очи/.
Милена Димова:
Аз не подкрепям
твърдението, че момчетата не бива да плачат.
Никола Филипов:
Ама,разбира
се!Това са глупости, нека да конкретизирам само –не бива да плачат за изгубена
любов, тъй като всяка изгубена любов отваря място за нова.А иначе могат да
плачат колкото си искат, както правя и аз в този момент.Живота ни поднася
толкова сурови изпитания, че понякога една мъжка сълза е нещо много достойно.
Винаги тъгувам, когато препрочитам книгата”Тримата другари”, защото там една
изключително красива любов е погубена от смъртта на главната героиня. Е, как да
не е жесток живота дори само в един роман?! Аз съм за това красивата любов да
живее дълго време. Наречи ме романтик, но съм си такъв. Разчувствам се и
съпреживявам, както в литературата, така и в музиката, но и се спасявам чрез
тях.
Виж какво,Милена едни хора пият и си мислят, че от тъжните
моменти ще ги спаси алкохола, други вдигат високи скорости с автомобилите си,
за да се избавят от трудностите.Мен от такива моменти ме спасява само и
единствено музиката от „Травиата”. Много
често я слушам като я разделям на части, действие по действие – съвсем
като лечебна терапия на глътки, на глътки.
Милена Димова:
Казваш за себе си,
че си архаичен човек. Защо сам си слагаш определeние?
Никола Филипов:
Аз съм над
осемдесетгодишен. Вероятно това са годините, в които човек трябва да си дава
ясна сметка какво представлява. И да си отговаря на вътрешните въпроси честно и
откровено.
Милена Димова:
Какви въпроси ти задава твоя вътрешен глас?
Никола Филипов:
Вечните въпроси,
които човек си задава, ако има нагласата да си задава въпроси, защото повечето
хора според мен въобще не си задават въпроси. Но ето част от моите – защо
дадено нещо или момент са хубави и не би ли могло да бъдат още по-хубави? Защо приятелството
е дар? И ако го имаш дръж го здраво и не го пускай, докaто си жив.Ако имаш
любов-пази я! Хората остаряват, сбръчкват се, но любовта им остава млада щом я
имат.Така, че въпроси колкото искаш ...отговорите са малко!
Няма коментари:
Публикуване на коментар