Автор:Милена Димова
Милена Димова:Знам,че имаш сигурен девиз в живота си,който следваш.Би ли го споделила?
Йорданка Благоева:Моят девиз е:"Живота е усмивка,дори когато плачеш!"
Живота ни е божи дар и всеки идва със своята мисия.За жалост не всички успяват да се реализират,затова често казвам в интервюта,че аз не съм по-различна от другите хора,просто съм успяла да се реализирам.Това ме прави по-популярна и позната в обществото.
Милена Димова:Използваш ли често думата"Благодаря" и каква енергия влагаш в нея?
Йорданка Благоева:Да!Човек благодари,когато е щастлив,когато е доволен от нещо,когато обича.Така,че тази дума означава много за мен.Тя стопля сърцето на всеки.Много често казвам на свои приятели,когато пътувам в колата,вижте сега този ядосан шофьор или минувач,когато му дам път как ще се промени изражението на лицето му.Усмихва се и в очите му виждам благодарност.
Забравихме да бъдем отстъпчиви,толерантни,спокойни и добри,все бързаме...А в детството не сме били такива.Там винаги имаме време за всичко.
Милена Димова:Какво беше твоето детство?
Йорданка Благоева:Аз имах едно щастливо детство.Израснах в Михайловградския край,сега Монтана,в село Горно Церовене.Живях в пълна свобода,имах много приятели,с които играехме непрекъснато.Имахме си една странна игра,която се наричаше кукумиш/смее се/.Кукумиш беше една огромна орехова градина с вековни дървета и ние децата се катерехме между клоните им.Гонехме се и се криехме,а когато се срещнем си казвахме ку-ку.И който паднеше от клона изгаряше от играта.Разбира се,падаше върху голяма шума или мека трева!
Милена Димова:Разкажи ми за твоите родители?
Йорданка Благоева: Имах прекрасни родители,светла им памет и на двамата!Само един упрек имам към тях,че са ме научили на много труд/въздъхва/.Те бяха изключително трудолюбиви хора.Баща ми за съжаление беше инвалид,с левия крак леко куцаше,но това не го спираше.Той беше изключителен новатор.Първото радио в родното ми село на батерии той го е имал през 1946-та година,аз не съм била родена.Първият телевизор после през 1960-та година,първата кола.Беше направил в двора ни дори с двете си ръце мелница.Интересуваше се много от новите технологии,изучаваше ги и ги прилагаше.
Татко винаги ме е поощрявал да бъда смела.И веднага разказвам как.Нашата къща е в центъра на селото с голям двор повече от декар.Едната страна на къщата гледаше към главната улица,но другата беше към забутана част и долчинка и вечер там си беше страшничко за дете.И татко,както си седим на вечеря късно вечер изведнъж вземе,че ми каже:"Сега,ако отидеш до другия край на къщата и ми донесеш една зелка ще ти дам стотинки да си купиш локум или халва."А за онези години това бяха най-хубавите сладкиши!Разбира се мен много ме беше страх,но не можех да си представя,че няма да отида и няма да изпълня желанието на баща ми.исках да му покажа,че съм мъжко момиче,не толкова за лакомството.
Когато той почина,аз за известно време загубих желанието си да живея.Тогава осъзнах как децата сме зависими от своите родители,колко много желаем да им докажем,че сме кадърни,че можем да постигнем много.
Той често ми казваше,докато беше жив,че човек трябва да рискува,за да успее.Не винаги,когато рискуваш ще спечелиш,но трябва да поемаш рискове.Треньорът ми Петър Димитров,който също си отиде от този свят и баща ми са мъжете в моя живот,които искрено съм уважавала и обичала.Те много са ми дали и са ме научили.
Майка ми също беше изключителен човек.Тогава времената бяха такива,че тя си стоеше у дома като домакиня.Гледаш мен и сестра ми.Родителите ни възпитаха у нас чувство на огромна обич,затова и до днес,ако със сестра ми не се чуем поне веднъж на ден не можем някак да съществуваме.Тя остана да живее в родното ни село,поддържа бащината къща и работи все още в града като готвач.
Сега като се замисля мога спокойно да кажа,че и любовта към земята наследихме от родителите си.Веднага изниква друг спомен от детството в съзнанието ми.По коситба,в топлото лято те ходеха да косят ливадите много рано сутрин,а нас слагаха да спим под една круша.И до днес чуя ли щурче да свири,или коса да свисти,аз се връщам с много любов и носталгия в своето детство.
В наши дни живея със съпруга ми в една малка семейна виличка до язовир Искър.Имаме я от 80-те години,но я постегнахме и разказвам на трите си внучета за ей тези неща,за които сега и с теб си говори,за моите родители,за коситбите,за игрите...С тях гоним светулки през лятото и съм много щастлива,че се чувстват добре с нас сред природата.Когато уловим светулки,бързо им се радваме и ги пускаме,защото им обяснявам,че те живеят само един ден и не бива да ги лишаваме от него.Най-малкият ми внук Слав скоро научи от мен още един природен урок.Стояхме си с него под еличката ни в двора и той безпричиноо късаше иглички от клоните й.Аз също така случайно започнах да го подръпвам по косичката:"Ама,бабо скубеш ме!"възкликна той.А аз му отговорих:"И еличката сигурно я боли,но не може да ни го каже".Всяко живо същество,растение,животно,човек има душа и усеща,както любовта,така и болката.
Милена Димова:Вярваш ли в това,че децата се раждат с всички знания за света в душите си,но после с порастването,навлизайки в социалния живот ги изгубват,или закърняват у тях?
Йораданка Благоева: Да,твърдо вярвам и много литература чета в тази посока.Другото твърдение е,че децата сами избират своите родители преди да се родят, а не ние тях.И всяко дете,идвайки на този свят има заложени умения и знания от минали животи.Затова вярвам,че човек трябва да е добър и да прави добрини,за да има запас за следващите си животи.Кой както иска нека разбира моите думи,но аз вярвам в прераждането.
Затова децата идват с познания и наш морален дълг е да ги развием в положителна насока.
Милена Димова:Учиш ли се от децата,когато общуваш с тях?Казват,че ако имаш затруднения и се заслушаш в думите на някое дете,докато играе ще откриеш смисъл и решение за своята ситуация.
Йорданка Благоева: За мен,ние възрастните допускаме голяма грешка като омаловажаваме децата.Хубаво е да се отнасяме с тях като с равни.Трябва да споделяме с тях,да се вслушваме в тяхното мнение.Децата имат странни идеи,те мечтаят,фантазират,а ние им подрязваме крилете с така трябва,и така не.Те трябва да знаят,че всичко е възможно и човешката фантазия е безгранична.
Милена Димова:Връщаш ли се съзнателно в детството си и при какви обстоятелства го правиш?
Йорданка Благоева: Да.Не ме е срам да призная,че минах 65,но продължавам да водя изключително динамичен и социален живот.И когато нощем след изморителен работен ден не мога да запя,а искам аз мислено се пренасям на село,до родителите ми.изникват ми различни случки и спомени,припомням си гласове,аромати и звуци... и заспивам
щастлива!
Едно интервю на Милена Димова/телевизионна и радиоводеща,детски автор на книгите"Жабокът звезда","Марта в страната на Бялата птица","Вярвай в чудеса" със спортната легенда Йорданка Благоева за личния й блог"Повтори фантазията".
Няма коментари:
Публикуване на коментар