"Повтори фантазията" един разговор на Милена Димова с актьора Вели Чаушев

Вели Чаушев:”Златното ключенце е за най-тайното местенце на човешката душа.”

Автор:Милена Димова

 

 

Милена Димова: Къде те отвежда някой твой любим спомен от детството?

Вели Чаушев: Този спомен,за който ще ти разкажа не ми е чак толкова любим,но е паметен.Веднъж си загубих едната сандалка,а вкъщи много ми се караха как така,поне да съм ги загубил и двете.Тя,историята беше много смешна,защото дни преди това я бях скъсал и мама ми я беше зашила и накрая взех,че я загубих.

Но най-страшният спомен от детството ми е една кутия с шоколадови бонбони.Тя стоеше много на високо вкъщи и сигурно отдавна е била празна вече,но аз не знаех този факт.И всеки път,когато направех беля мама и татко ми казвха:”Виж,от тази кутия с шоколад сме те хранили,а ти да направиш това и това...!”Тя не изчезна до края на моето детство и ми беше като морален закон,че след като съм хапвал шоколад,трябва да бъда послушен.”

Милена Димова:Какво е за теб”Отвореният прозорец”?Така се нарича и твоя моно спектакъл по стихове на Валери Петров?

Вели Чаушев:Когато подхранваш лошото,то става трън.Ако човек няма своя отворен прозорец на душата,се превръща в зазидана килия от четири стени.А душата трябва да бъде проветрявана.Златното ключе,за което пише и поета Валери Петров трудно се намира.То е за най-тайното местенце на човешката душица.За да се стигне до сърцето,трябва да се намери златното ключе.

Прозорецът,който ми е отворила съдбата,е именно моя прозорец към фантазията.Не мога да си представя живот,който се състои само от осем часа работа за хляб,за керемида и за завивка.

Изкуството е онази фантазия и игра,което ми помага да избягам от реалността.Иначе човек се превръща в стара варосана стена,започва да се лющи,семейството му се разпада,не обръща внимание на децата си...и идва непременно ден,в който той ще се запита:”Ей,къде бях аз тогава?”

Фантазията е онзи разтворен прозорец,който ми позволява да излетя от моята житейска стая и да заприличам на звезда,или на духче и да се издигна над нещата и хората, и да им викна:”Ей,къде отивате?На къде сте тръгнали?!”

Ключето

Валери Петров

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо до гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.