Той ни изсипа като пясъчни частички от голямото море на надежда,любов, вяра и приятелство.Ала и морето на лукавството,измамата,враждебността и лъжата.
Ние се изтупахме,отворихме очи и се огледахме.И някак сякаш отново разбрахме,че сме две влюбени частици,които цял живот са знаели,че си принадлежат,събрани в едно и всеки един от нас част от другото общо цяло Любов.
Аз и другата част от мен поехме дълбоко въздух и се усмихнахме,усетили истинската свобода - без крайности,без случайности,без лицемерие и условности.
До нас течеше река,която с ромона си измиваше всяка печал,всяка горест и тъга,появила се по лицата ни,белязала сърцата ни,дланите и мислите ни през годините.
Под жаркото слънце на отиващото си лято гледахме как се гради нашата къща.
Настъпи зима.Огънят в камината бумтеше и излъчваше топлина на талази, коренно различна от градската на Топлофикация.Но имаше и друго -излъчваше чрез топлина и светлина увереност и романтичност,че този топъл миг е наш и ни принадлежи.
Първото живо същество,което ни донесоха беше малко кученце,неопределена порода със заявка поне за вълкодав.Спомина се!Слава Богу избра ден,в който не бяхме в къщата,а на път.
Кучетата винаги избират точният момент за всичко.Май те избират и стопаните си,защото не мина много време и през Балкана,увито в кошница с парцали ни докараха в един хладен ноемврийски следобед нашето куче.Тогава не разбрах,че е нашето,беше просто пале,което имаше нужда от внимание и топла храна.Подобно на хората.Само,че разликата между кучетата и хората,е че едните имат насита и усещане за благодарност,докато другите никога не се задоволяват и увеличават всеки ден прага на своите потребности.И така,докато не се пръсне един ден балона на техните очаквания,или сърцето им.Сърцето също има праг на поносимост.
Когато кучето стане твой любимец и приятел,то оставя вързана своята свобода на стобора.Слагаш му каишката и иска или не започва да те следва по петите до края на дните си,или до края на твоите дни.Върти опашка щастливо,че те има до себе си и от време на време тромаво те настъпва,за да се увери,че си близо до него.Както често правим и ние като докосваме любимите си хора,или ги прегръщаме силно до болка от страх да не ги изгубим.
С времето се научих да не дълбая бъдещето си с длетото на любопитството,не случайно поговорката гласи,че то убива котката. Все си мисля,че ние хората сме като котки в скута на Бог.Мъркаме от удоволствие,когато ни погали,сякаш потреперваме с опашки,а всъщност раздвижваме емоциите в сърцата си.Доволни сме,когато ни нахрани и все се оглеждаме в купичката на другия,защото нашето е сигурно,но другото е по-желано.И накрая,когато любопитството ни завладее и се почувстваме достатъчно"пораснали" и "подготвени"решаваме да избягаме от Стопанина и да заживеем своя самостоятелен живот.Никой не ни е казал,че ще има и студени вечери далеч от Дома,никой не ни е предупредил,че храната не е даденост и установеност,а плячка,която според своите възможности трябва да си осигурим.Някои са по-ловки,други са по-хитри или умни,а трети свиват мъничките си телца и чакат края.И в решението им има огромна смелост и решителност!
Никой не ни е казал,че можем да се ориентираме по звездите,за да открием пътя към Вкъщи,и че единствено нашата интуиция може да ни помогне,когато се лутаме.Някои безпогрешно откриват в себе си тези качества и живота им се превръща в едно предвидено удоволствие.За жалост не с всички е така,не могат да открият обратният път,затова ако друг ги приюти те кротват в скута му от страх,че никога не ще намерят Първоизточника.
Свободата ни е равна по значимост с тази на котките,както и прилепналостта към мястото,не към стопанина.И всеки прави своя избор.
Затова аз днес стъпвам уверена и броя крачките си,броя всяко свое вдишване и издишване,всяка своя радост,всеки свой възторг,защото само и единствено в реалността живея истински.
Послепис:: Благодаря на моята котка,която с бягството си ме хвърли в безнадеждна тъга и печал!После дойде Просветлението.Благодаря й!
Милена Димова
Няма коментари:
Публикуване на коментар