ВЯРВАЙ В ЧУДЕСА! -С ОБИЧ: МИЛЕНА ДИМОВА,детски автор

Повтори фантазията с гост Иван Балсамаджиев

Иван Балсамаджиев” За мен злото е онази стена или сянка, в която да се огледа доброто.”

„Няма нищо по-прекрасно от добрия човек.”

Джон Стайнбек

Милена Димова:

За малките неща ще си говорим с теб, за онези, които са нашето истинско богатство, защото именно те ни правят щастливи.Корените им са в детството на всеки от нас. Ти по какъв начин се завръщаш в детството?

Иван Балсамаджиев: 

То става на тласъци, на вълни, за да ми напомни, че в края на краищата човек търпи едно развитие. И колкото по- далече се чувстваш от миналото си и своето детство ти всъщност си толкова по-вътре в него.

Милена Димова:

 С усмивка ли се връщаш към своето детство?

Иван Балсамаджиев:

 И със сълза и със смях се завръщам там, защото някои случки ме завръщат с много смях, а други пък будят такъв у мен, че няма да се случат вече.

Милена Димова:

Дай ми пример?

Иван Балсамаджиев:

 Ще ти дам с цитат от моята книга, който ме отвежда именно там в детството:

„На село по сенокос остава свободна една единствена вечер, топла вечер...и ние децата се събираме и правим театър. Не знам дали знаете какво е  харман или плевня? Ако не знаете поинтересувайте се. На хармана нареждаме столове, взимаме от вкъщи цървули, дрехи, рокли...за прожектори използваме издълбани тикви, а за завеса просваме шарена черга.Не можете да си представите колко вътре в самобитността на българина е тази шарена черга! При това тя е задължително шарена – бяла за небето, синя за морето, зелена за полето, кафява за угарите.И не може да не е шарена, защото който е минал и заминал през нас все е оставил по нишка. И турско синьо имаме, и бургундско червено, и румънско жълто.И нравът ни шарен като чергата – и честни сме и подли сме. И горди сме, и жалки сме.И корави сме и предатели. Всичко сме...и нищо. В това ни е силата и слабостта.И по различен начин всеки си тъче чергата, един със златни нишки я краси, друг я е захвърлил в килера, а трети така е объркал конците, че я е докарал до никъде, но пак е жив.И всички сме живи – отделни нишки от една черга България.”

Ей, така се връщам в детството си!

Милена Димова:

Нарекъл си книгата си, от където е и цитата”Борбата със злото в мен” и веднага изниква въпроса в съзнанието ми, зли ли са децата, Ванка?

Иван Балсамаджиев:

 Децата са такива, каквито са и колкото по-бързо дъртия човек се сети да се върне при детето, толкова ще му е по-лесно, защото, ако има нещо, което е избора на душата то е в първите седем години .От там нататък са предрасъдъците, възпитанието, ала бала портокала, амбициите.Като, че ли след седмата година вече Дявола е влязъл. Защото иначе е сърцето, иначе са чувствата, емоциите.От там нататък започва разсъдъка, разума, егото се отприщва и става страшно.

Милена Димова:

Какво става всъщност?

Иван Балсамаджиев:

 Ами започват уроците.Според Кабала има два пътя – единият е правия път, а другия е с ритниците, къде катастрофа ще ти се случи, къде болест, къде житейско разочарование...

Милена Димова:

 Ти за себе си кой  път избра и кога?

Иван Балсамаджиев:

Абе лошото е, че не съм избирал, ами избраха вместо мен и това ми коства много болка, но така или иначе е помъдряване.Слава Богу разчел съм уроците си! В контекста на нашия разговор  ще кажа, че втора част от книгата ми я написах именно след тези уроци.И започва така/знам го наизуст/:

„На шести октомври 2000 та година ми писна от всичко и умрях.И от този ден нататък започнаха хубавите неща в живота ми.Организираха разкошно погребение.Надойдоха хора, плачеха за мен.Говореха колко съм добър, интелигентен, талантлив, красив.Колко пусто и празно им е без мен.Отрупаха ме с цветя.После ядоха и пиха в моя чест.След третия ден пак, а на 40-ия най-много. На Задушница свариха жито, омесиха питка,завъртяха баници,направиха сладкиши и наточиха от най-хубавото вино.Измиха се, облякоха нови дрехи и пак дойдоха на гробищата при мен.Срещнаха се роднини, погледнаха се в очите, попитаха се един друг как са, какво правят децата, къде работят.И никой за никъде не бързаше, не мразеше, не завиждаше.Всеки човек обърнат към човека. А всички към мен.И пак ядоха и пиха в моя чест, и пак все хубави неща говориха за мен.Онези хубави неща, които докато бях жив нямаха време да ми кажат или не искаха...”

И като сме тръгнали в тази посока аз много харесвам една българска народна песен”Провикнал се Никола” по-популярна като”Я изкарай Гано говедата”, където в края на песента се пее:”Сърце за пари не давам,сърце за сърце менявам!”

Знаеш ли, духът се ражда, за да се учи, но не за да се развива, защото като енергия си е това. Затова децата са способни и винаги по-силни да приемат истината, такава, каквато е.За мен злото е сянката или онази стена, в която да се огледа доброто.Ето защо във всяка детска приказка злото/лошото/съществува, за да се появи накрая доброто под формата на поуката.

Милена Димова:

Защо децата понякога се боят от тъмното, от затворени пространства, от определни хора? Осъзнати ли са страховете на децата, щом казваш, че приемат наистина света такъв, какъвто е той в действителност?

Иван Балсамаджиев:

 Аз ще ти отговоря с риторичен въпрос –а нима дъртите нямат двойно по-големи страхове? И в никакъв случай не ги решаваме по-лесно от децата.Малкото се разплаче, тръшне се пред майка си и баща си, докато дъртия седи и боледува вътрешно, и гълта, гълта мъката си... или прави зло от страх.За мен страха е в основата на всичко.

Алчността какво е –ами страх от това, че може да нямаш.Завистта какво е –страх от това, че някой ще те изпревари, за да вземе твоето и пак да нямаш...

Милена Димова:

Казваш, че едва сега откриваш  като смисъл текста от песента на „Бийтълс” –„Глупакът на хълма”, приемаш го и като свое разбиране.Защо?

Иван Балсамаджиев:

 Много ти благодаря за тази провокация от твоя страна и за поканата ти изобщо.Мисля си, че в края на краищата сме живи на тази земя, за да се върнем при детето.

В картите Таро има една карта”Глупакът”, за която се спори дали е „нула” или”нищо”.Тя отива, за да допълни или енергизира другите карти.Според някои тълкуватели този”Глупак” означава съвършенството.

На това си дередже в момента и на това си развитие е дошъл момента да кажа :‘Айде стига сме чели вече.’Айде стига сме цитирали.И Христос е казал, по делата ще ги познаете.Да започнем да живеем вече! Кел файда да викаме Господи помилуй и накрая да заколим някой!Не е важно да даваш от излишъка, а да даваш от хляба си.

Трябва да оправим някак си същността си като се върнем към детето.

Милена Димова:

Къде премина твоето детство?

Иван Балсамаджиев:

 Отраснал съм в София и ми беше много интересно, защото баба ми беше художничка и нейни приятели бяха Кръстьо Сарафов,Владо Трендафилов, тя беше от бохемата на София.Но сега ще произведа новина, която никъде не съм разказвал.Аз съм може би първият дисидент в България, направо революционер.В махалата децата винаги се деляхме на два отбора и играехме на Перловската река, който пресечеше реката и минеше от страната на другия отбор започваха да го бият и кой колкото издържи.Не знам как , но аз винаги издържах най-много, може би главата ми е била най-дебела. Биехме се със сопи и пръчки, с камъни, кой каквото докопа.Децата са първични!А братовчед ми беше от по-привилегирован квартал, където живееха”другарите” от ЦК.И веднъж отидох да си играя с тях, а те едни фини дечица и ме питат от кои да ме сложат,нямах претенции.Сложиха ме при по-малкото на брой деца. Леле, като откърших една сопа и като ги почнах- и тия и ония.Така набих децата на ЦК,та затова ти казвам, че съм бил дисидент и революционер.

Милена Димова:

Бил си индивидуалист още от дете, и с едните , и с другите, но накрая сам юнак на коня?

Иван Балсамаджиев:

  Да, но нямам кон/смее се/. Виждаш ли, още от малък съм се подготвял за 10-ти ноември и революцията, затова съм на този хал.

Милена Димова:

Детството ли е пътеводната ни звезда?

Иван Балсамаджиев:

 Детството катализира нашите спомени!

От автора:

Много се смяхме и се забавлявахме с Иван Балсамаджиев докато разговаряхме в студиото.Той беше един от първите ми гости ,когато  стартира предаването”Повтори фантазията”.Беше любезен към всички в БНР,отнасяше се с внимание и премереност, а очите му сияеха,ю: „честни сини очи”,както той се пошегува.Каза ми, че обича да ходи пеша независимо какво е разстоянието, което трябва да измине в София.

Беше късна есен, свечеряваше се, да не кажа, че като излязохме от сградата на БНР беше съвсем тъмно.Разделихме се с усмивка и всеки тръгна по своя път.

Говореше се в артистичните среди за болестта на Иван Балсамаджиев.Аз се радвах и искрено се надявах да се е излекувал напълно,поне видът му на нашата среща показваше една благост с усмивка, не и болест.

Беше Великден, по-точно вечерта преди Великден.Имах гости в нашата къща,когато телевизиите съобщиха за смъртта му.От моята баба знаех, че Господ прибира добрите хора на големи празници, а какъв по- свят празник от Великден!Затова,когато набирах текста от разговора ни за блога си,започнах /посмъртно/ с цитата на Стайнбек :

”Няма нищо по-прекрасно от добрия човек!”     

Повтори фантазията: гост, президента Желю Желев

Желю Желев:"Осъзнаването на дълга прави свободата истинска!"

Автор:Милена Димова

 

 

В началото на нашия разговор помолих госта си да преминем на"ти".Той прие веднага,затова не от неуважение към личността и възрастта му,моите въпроси към него са в тази форма.

Милена Димова:Здравей!Казах ти,че ще си говорим за детството и ти се усмихна като уточни - добре,но без да се вдетиняваме?

Желю Желев: Да.Знаеш ли защо внуците се разбират по-добре със своите баби и дядовци,отколкото с техните родители,защото вече са на един акъл.

Милена Димова: Връщаш ли се в своето детство чрез детството на двете си внучки?

Желю Желев: На мен ми е много интересно как мислят децата,какви въпроси задават,как измислят нови думи.Например,припомням си нашата малка дъщеря/която почина/,когато беше на около три години започна да ни разказва за една мечка стръвница,като я наричаше стръМница,защото щом ходи по стръмното,значи е такава.
Детският творчески гений в измислянето на думи и изрази е много интересен.Наскоро една от внучките ми ме попита:
- Дядо,ти стар ли си ?
- Стар съм.- казвам.
- Ами,защо си стар?
- Защото съм живял много години и още много по толкова дни.
- Дядо,а ти като умреш ще виждаш ли?
Аз не знаех какво да й отговоря.Ето такъв въпрос възрастен никога няма да ти зададе.
Друг случай,отново с дъщеря ми - учителката я пита в детската градина какво е занесла Червената шапчица на баба си.И тя започнала да изброява: занесла хлебец,сиренце,мляко...и едно шише ракия.Учителката се слисала,а нашето дете е виждало как бабите опъват ракия и сложило и ракия в подаръците.

Милена Димова:Искам да те върна теб самия в детските ти години.Кой спомен в момента от там изниква в съзнанието ти най-ярко?

Желю Желев: Бил съм  на три-четири годинки у бабини,баба ми по майчина линия.Майка ми ме оставя при сестра си,където живее и бабата.И аз се крия зад вратата.Баба ми тръгва да излиза,а аз изревавам като мечка.Тя пък имаше слабо сърце,че като се стресна,заведоха я бързо в леглото,а на мен много ми се караха.
В най-ранните детски години си мечтаех да имам родители,които са като учителите.Защото учителските деца имаха колички с четири колелета.Много исках да съм учителско дете и всяка сутрин,преди да се разбудя напълно си представях как ме глезят,как аз им се глезя,а всички мои приятелчета гледат към моята въображаема количка.

Милена Димова:Какъв искаше да станеш,когато пораснеш?

Желю Желев:Първо исках да стана летец.Имаше някаква магия за мен в професията на летеца,защото всички виждат самолета в небето,но никой не знае кой го кара.И тази ми мечта се запази чак до гимназията.В първите си юношески години успях все пак да реализирам част от нея с парашутизма.Станах парашутист в Шумен.

Милена Димова:Защо на децата им се иска да пораснат по-бързо?

Желю Желев: Ами,защото смятат,че като пораснат ще могат да правят почти всичко,каквото пожелаят.Те нямат представа за ограниченията,които животът налага.

Милена Димова:На какво ти ухае детството?Свързваш ли спомените си с определени аромати?

Желю Желев: Ухае ми на плодове.Ние имахме в двора плодни дървета - сливи,стамболовки им казвахме.Те са малки и кръгли като кълбенца.Много рано зрееха,преди да започнат да зреят всички други плодове и ние децата,както се казва още от цвета започвахме да ги ядем.
Помня и бабиният двор,той беше съседен на нашия.Там пък имаше една ранно зрееща ябълка.Зрееше по времето,когато на харамана с воловете и с диканите работеха възрастните...
Иначе детството ми ухае на свобода,разбира се!Всички деца искат да са свободни,но не всички с упоритост действат да станат такива.
Аз си спомням у нас половината градина беше засята с хубав чесън.У бабини,където живееха моите братовчеди също имаше едър чесън,обаче ние ходехме да откраднем от бостаните край реката.Ей,така сме чувствали свободата!Докато един ден баща ми такива няколко плесници ми зашлеви,за урок.
Спомням си края на Втората световна война,тя беше много страшна.Всички войни в историята са страшни,но тази беше много унищожителна и хората загубиха почти всичко,много обедняха.И ние децата си мечтаехме за обувки,защото ходехме с цървулки,направени от свинска или волска кожа.Тях повече използвахме за ходене на къра,а когато ходехме по улиците из селото,обувахме налъми.Сутрин като тръгвахме към училището се събирахме около триста ученици -    звукът от нашите налъми беше оглушителен. А зимно време пък обувахме навуща.Имай предвид,че в онези години имаше такива зими,че като паднеше през нощта сняг,засипваше вратите ни и сутрин не можехме да излезем.Бащите ни ставаха много рано,за да  ни разринат до улицата.Там пък други родители разриваха и така ходехме на училище...

Милена Димова: Кога разбираме,че се разделяме с детството?

Желю Желев: Всеки става личност,когато в края на детството и началото на юношеството започва да поема отоворност и за другите.Не само за него другите да отговарят или пък той само себе си да гледа.Осъзнаването на дълга прави свободата истинска.

Милена Димова:Вярваш ли в предопределеността на човешката съдба?

Желю Желев: Някои казват:"Съдбата е сляпа.Тя минава и където мине,гази."Други отговарят:"Точно затова трябва да я хванем за ръка и да я водим."
Римляните имат една приказка:"Съдбата води този,който иска и влачи онзи,който не иска."

Милена Димова:Моят финален въпрос,в какво се изразява богатството ни като хора?

Желю Желев: Най-напред в здравето,защото без него рухват всичките ни планове и намерения.Затова трябва много да ценим нашето здраве.Човек притежава много богатства и в различните хора доминарт различни видове богатство.Богатство е знанието,културата,която имаш.Тя е голямо и ценно богатство.Приятелството също е богатство,но не винаги е трайно.Не винаги/въздъхва/.Затова древните гърци са уважавали много повече приятелството от любовта.
  

ДИМИТЪР ЧОРБАДЖИЙСКИ - ЧУДОМИР:

"БЪДЕТЕ ЗДРАВИ,ОБИЧАЙТЕ СЕ И СЕ РАДВАЙТЕ НА ЖИВОТА!"

Автор:Милена Димова

/от Чудомир том 3 - спомени,пътеписи,статии и бележки/

 /Чудомир като дете/

"Склонност към рисуване ще да съм проявявал още от ранно детство,защото и досега помня,че два пъти съм ял бой за това: един път от мама,загдето бях нашарил с въглен току що белосаните стени на къщата ни,а втория път от поп Никола,загдето с гвоздей бях надраскал върху черковния зид един голям кон. В четвърти клас обаче нарисувах с водни бои една лайкучка и две теменужки и те решиха съдбата ми.Като ги видя баба Замба - хазайката ми, - удари се с две ръце по бедрата и извика:
- Льох,мари,същински,същински,само че не миришат.Нима този келеш можа да направи туй нещо?
Тогава се убедих окончателно,че няма друг път за мене,че художник ще ставам на всяка цена,зарязах всички други предмети в училището и докато през сроковете бележките ми бяха добри,на края на годината в свидетелството ги нанизах като червени пиперки дванадесет двойки и една тлъста шестица.Дигнах яката на палтото,спуснах дълги до рамената коси и се застягах за София.
Баща ми обаче беше на обратно мнение по въпроса:
- Какви са тия сойтарлъци - крещеше той, - какво е това рисувателство?Не виждаш ли,че  всички станаха вече социалисти и безбожници?Кой ще ти строи тебе занапред черкви,та да им пишеш иконите и хляб да припечелваш?Това занаят ли е?Празна работа.Небъдница.
И настояваше да стана поп или офицер.Моята упоритост обаче и решението да не се отбивам от начертания от баба Замба път растяха заедно с косата ми и след дълги караници и плачове най-после с триста лева в джеба и малък вързоп пристигнах в София."

/Чудомир - младежки години/


Из писмо на Чудомир до Петър Пондев/Казанлък 29 ноември 1954 година/:
"Драги Петре,
раснах в сравнително будна среда и като дете бях от най-силните ученици.Когато някой от по-горните отделения не си знаеше урока,викаха ме да му го кажа.По правилата на тогавашната педагогика след това трябваше да му ударя и една плесница отгоре.Минавах и за голям"спец" по разрешаване на всевъзможни ребуси,задачи и гатанки из тогавашните детски списания"Звездица"и"Младина".
В първите класове на гимназията учителят по рисуване пък откри големи заложби у мене,побърка ме здравата и на края на годината занесох на родителите си армаган - тефтерче с 12 двойки и 1 шестица по рисуване.
В Рисувалното училище постъпих против волята на баща си и трябваше да се грижа сам за прехраната си.В класната стая бях надраскал всички паравани с карикатури на другари и преподаватели,които станаха причина да бъда открит като карикатурист.
През лятната ваканция в село рисувах скици на селяни с молив или акварел,като освен външните черти мъчех се да уловя и вътрешните.Аз изобщо си обичам много нашенците.не мисли обаче,че това са портрети от натура - всички са събирателни типове."Хаджи Дончо" например е баща ми,хаджи Илия от Карагитлий - дядо Котю - кръчмар от село.В "Изкласил"рисувам себе си,макар никога да не съм носил потури.В"Първи урок" съм пак аз,а учителят е брат ми и т.н."Как' Сийка" е направена от всички казанлъшки клюкарки."

Още из писмата на  Чудомир до свои приятели:
/София 19 април 1967 година -Правителствена болница - Хирургия/::

Така се шегува животът - дорде разбереш,че "мястото ти е сторено",веднага се убеждаваш, че"времето ти е минало".

Ех,Коста,Коста,дали ще дойде време да има магазини,в които да се продават запасни човешки части? Ако имаше такъв,щях да си сменя всичките заедно с главата.
Бъдете здрави,обичайте се и се радвайте на живота!  

Чудомир

Наско Стефанов - Нова Година

"Обичам приказки" от Милена Димова

Обичам приказки

Обичам приказки,защото

отвеждат ме във светове,

където ражда се доброто.

Там аз съм вечното дете.

Обичам приказките още,

защото вярвам в чудеса.

Приспиваха ме дълги нощи,

със тях заспиват пак деца.

И приказки ще оживяват,

докато вярваме във тях.

Завинаги до нас остават -

от детството ни траен знак.

И днес със приказките дишам -

измислям ги и ги творя.

Обичам приказки да пиша

за детски,вярващи сърца!

Mилена Димова

Повтори Фантазията:Невена Коканова -"Изминавам целият път само в сърцето си."

Невена Коканова : "Можем да живеем простичко и щастливо, ако се подчиняваме на законите на единството, духовността и любовта". 

 От :Милена Димова

Невена Коканова е родена на 12

 декември 1938 година в Дупница. Позната е с многобройните си роли в киното и в театъра,но в блога си
"Повтори фантазията" на днешния 12 декември 2014 та година искам да припомня нейни мисли и думи,изречени в края на сравнително краткият й /умира на 61 година на 3 юни 2000 г/земен живот.

"Да откриеш своето място – онова, което е в синхрон с душата ти, в което си се прераждал в прекия и преносния смисъл на думата, е като среща с голямата любов."/Невена Коканова

 
Съдбата й помага да намери щастливото убежище в габровското селце Иглика. Между селцето и актрисата е имало особена връзка. Вибрирали са на една честота. Невена Коканова е обичала да разказва как е открила село Иглика. Объркали с колеги пътя по време на едно турне в района, колата се изкачила уморено по поредния баир и изведнъж от нищото изникнало селцето.
Къщички с каменни покриви, липи, стада от кози и библейска светлина.За Невена Коканова това било като влюбване от пръв поглед.

По същия начин разпознала и къщата си в селото – просто следвала ангела хранител и трепета на сърцето. Къщата на актрисата е удивителна – всеки детайл в нея е премислен, носи аромата на вечност и стил.
"Къщата и Невена си приличаха, излъчваха аристократичност и хармония." - разказва нейна приятелка и продължава: "Имах шанса преди 17 години да прекарам в този Дом на щастието най-прекрасния уикенд в живота си.Киното не й липсваше, София – също, в селцето всички й бяха приятели.Да се преселиш на село е голямо изпитание за градския човек.Понякога може да завърши с фиаско. Писателят Марко Ганчев си изпати от сблъсъка на двата свята: цивилизационните претенции на интелектуалеца и Андрешковата омраза на селските хитреци срещу всеки опит за корекция на нравите. Невена обаче бе успяла да промени местните неусетно, без да засегне гордостта и ината им. Тя направи за Иглика повече от който и да е кмет: с чар, връзки и доста хамалогия беше успяла да уреди водоснабдяване за селцето, в което до нейното идване нямаше питейна вода. Най-много се гордееше с по-трудното завоевание: това, че научи игличани да не превръщат улиците и поляните на селцето в сметища, да засаждат цветя и отвъд оградите на къщите. Бабите много се гордееха с почетната си съгражданка и напук на българската нагласа не искаха да я прекроят по собствения си аршин, а се стараеха да се извисят до нейното ниво. Беше им приятно, че голямата дама от екрана умее да бърка хоросан и да шпаклова стени. Често я търсеха за съвет, а тя намираше блага дума за всекиго.Иглика е пространство отвъд суетата.
Но Невена се пренесе в Габровския Балкан не за да скрие бръчките си от света. Тя не беше суетен човек."

"Не е нужно да пътувам надалеч,
За да търся моя рай
Целият го имам тук, около себе си
Към този рай не е нужно да пътувам, защото той е в мен самата
Точно по тази причина пътуването е особено трудно
Изминавам целият път само в сърцето си." /Невена Коканова/.

"Нещо от душата си съм изляла в своите роли, това е важното, нека другото си остане само за нея. То с болките и с радостите си е само мое, нека си го запазя и да си го отнеса от този свят". /Невена Коканова/.

"Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява." /Невена Коканова/.

   А ето какво споделя нейната добра приятелка Стоянка Мутафова:
 "Месеци не сме бивали заедно, защото тя много снимаше и доста отсъстваше

от театъра, Но щом дойде като се видим си споделяме всичко. Тя беше

  по-мъдра от мен, макар че беше по-млада. Давала ми е много верни и правилни

 съвети. И беше отличен приятел. Знаеше какво е почтеност и какво е

 предателство. Никога не можеше да предаде човек. Ние артистите сме хора,

 които лесно се поддават и на туй, и на онуй. Славата ни гони. Пък и не е лесно

 да удържиш на изкушението. Невена никога не му се поддаде и не легна на

 славата си. Абсолютно никога."


И за финал избирам думите на Невена Коканова,казани от нея малко след 1989 година,изненадващо болезнено верни и днес:
 
„Днес вече може да се говори без ограничения, свободно, но тази свобода се превърна в свободия. Разпищолихме се, нямаме мярка, нямаме свян, скромност. Цял народ клюкарства и си освобождава комплексите от предишния затвор, в който бяхме. Както сме я подкарали, нищо свято и чисто няма да остане. Сигурно съм старомодна, сигурно съм консервативна, но не искам думите ми да попаднат в днешното отровно пространство. То е такова най-вече в така нареченият цивилизован начин на живот. Не ми трябва такава цивилизация, добре си ми е при бабите и дядовците. Неуки ли били?! Та те познават най-висшата наука - Божиите закони, живеят според тях и са истински човеци. И аз, познала изкушенията на суетата, искам да се пречистя сред тях, да се пречистя под ясното синьо небе, сред птиците и сред всички незлобни божии твари. Защото и аз, и всички ние, хората, не сме нищо повече от божии твари, озовали се за кратко на земята".